Маргарет танцува с домакина. Два пъти. Втория път домакинът задържа ръката й за миг, след като музиката спря. Ландър ги наблюдаваше. Говореха си тихичко. Знаеше, че говорят за него. Обясняваше подробно верижните завеси на дирижабъла, а публиката му се беше втренчила в чашите си. Мислеше, че Маргарет е много внимателна. Но не можеше да скрие от него как попива вниманието на мъжете. Просто го всмукваше с кожата си.
На път за вкъщи караше мълчаливо, пребледнял от ярост.
Когато влязоха в кухнята, Маргарет не можа да издържи повече мълчанието му.
— Защо направо не започнеш да крещиш и да приключим с това? — заговори тя. — Давай, казвай какво мислиш.
Котенцето й влезе в кухнята и се отри в крака на Ландър. Тя го взе, защото се боеше, че той ще го ритне.
— Какво съм направила, Майкъл? И двамата прекарахме добре, нали?
Беше толкова хубава. Това бе присъдата й. Ландър не каза нищо. Приближи се бързо до нея, като я гледаше в лицето. Тя не се отдръпна. Никога не беше я удрял, не можеше да я удари. Грабна котето и отиде до умивалника. Докато разбере какво прави той, котето се озова в мелничната за боклук. Тя се втурна към умивалника и се вкопчи в ръцете му, а той започна да върти ръчката. Тя чуваше звуците на котето, докато ножовете на мелничната разкъсваха кожата му и стигнаха до жизненоважните органи. През цялото време Ландър не сваляше очи от лицето й.
Писъците й събудиха децата. Спа в тяхната стая. Чу го, като тръгна малко след зазоряване.
От Норфък й изпрати цветя. Опита да се свърже с нея от Атланта. Тя не вдигна телефона. Искаше да й каже, че е разбрал колко неоснователни са подозренията му, че са плод на болно въображение. Написа й дълго писмо от Джаксънвил, в което й се извиняваше; признаваше, че е бил жесток, луд и несправедлив, и обещаваше това вече никога да не се повтори.
На десетия ден от предвидената триседмична обиколка вторият пилот приземяваше дирижабъла, когато ги връхлетя силен вятър, който го блъсна в сервизния камион и скъса плата на балона. Въздушният кораб трябваше да остане един ден и една нощ на земята за ремонт. Ландър не можа да понесе представата за мотелската стая, в която да прекара времето без вест от Маргарет.
Взе самолета до Нюарк. Купи хубаво персийско котенце от магазин за домашни животни. Пристигна вкъщи към обяд. Къщата беше тиха, децата бяха на лагер. Колата на Маргарет стоеше в алеята. Беше сложила чайника на слаб пламък. Щеше да й даде котето и да й каже колко съжалява. Щяха да се прегърнат и тя щеше да му прости. Извади котето от кошничката и оправи панделката на врата му. Изкачи се по стълбите.
Непознатият се беше проснал на дивана, а Маргарет бясно го яздеше, гърдите й подскачаха. Не видяха, Ландър, докато той не изкрещя. Битката беше кратка. Ландър не беше възстановил силите си, а непознатият беше едър, як и уплашен. Цапна два пъти Ландър в сляпото око и избяга заедно с Маргарет.
Ландър седеше на пода на детската стая, опрял гръб на стената. Устата му беше отворена и кървеше, погледът му беше празен. Свирката на чайника пищя половин час. Той не помръдна дори когато водата извря и къщата се напълни с миризмата на изгорял метал.
Когато болката и гневът достигнат равнище, далеч надхвърлящо способността на мозъка да се справи него, възможно е да настъпи странно облекчение, което обаче изисква частична смърт.
Когато усети, че волята му умира, Ландър се усмихна със страшна усмивка, кървава усмивка, залепена на устните му. Беше уверен, че е излязла през устата и носа му като тънка струйка пара в студен ден. Тогава настъпи облекчението. Свършено беше. Всичко беше свършено. За едната му половина.
Остатъците от мъжа Ландър щяха да чувстват болка, щяха да потрепват като крачета на жаба, когато през тях пускат ток, щяха да стенат за помощ. Но никога вече нямаше да забиват зъбите си в пулсиращото сърце на гнева. Гневът вече нямаше да разкъсва сърцето му и да натрива с него носа му, без да спира да тупти.
Съществото, което остана, можеше да живее с гнева, защото беше негова рожба и гневът беше негова стихия. То избуяваше от него като бозайник от въздуха.
Стана и изми лицето си. Когато излезе от къщата и се върна във Флорида, беше спокоен. Умът му бе хладен като змийска кръв. В главата му вече не звучаха диалози. Беше останал само един глас. Мъжът функционираше безупречно, защото детето се нуждаеше от него, нуждаеше се от бързата мисъл и от сръчните му пръсти. За да намери своето облекчение. В убийства, убийства, убийства. И в собствената си смърт.