Далия застана до него и заедно загледаха светлините на катера. Виждаха само червена светлина, а след малко, когато се отдалечиха, само белите редици лампички. Последен се скри лъчът на прожектора, повдиган от вълните, опипващ празната тъмнина.
Ландър усети ново присъствие на мостика.
— Прекрасна работа — рече Мухамад Фазил.
Ландър не му отговори.
Седма глава
Очите на майор Кабаков бяха зачервени, а самият той се намираше в състояние на силна раздразнителност. Чиновниците от нюйоркската Служба по имиграция и натурализация бяха свикнали да ходят на пръсти около него, докато той седеше ден подир ден и преглеждаше снимки на арабите, живеещи в Съединените щати.
Книгите с размер на регистри по гражданското състояние, натрупани от двете му страни, съдържаха общо сто трийсет и седем хиляди фотографии и описания. Искаше да прегледа всичките. Беше убеден, че ако жената изпълнява мисия в тази страна, най-напред би си подсигурила прикритие. Папката „подозрителни араби“, поддържана от Службата по имиграция, съдържаше малко на брой жени и нито една от тях не приличаше на онази от спалнята на Хафез Наджир. Имиграционните власти бяха изчислили, че на Източното крайбрежие се намират около осемдесет и пет хиляди араби, влизащи незаконно в страната година след година и никъде нерегистрирани. Повечето работеха тихомълком на незабележими длъжности, не тревожеха никого и рядко влизаха в полезрението на властите. Тормозеше го вероятността жената да е една от тях.
Обърна уморено нова страница. Ето една жена. Катрин Галиб. Занимаваше се с деца с физически дефекти във Феникс. На петдесет години, които й личаха.
До рамото му застана чиновник.
— Господин майор, търсят ви на телефона в канцеларията.
— Добре. Само не пипайте проклетите книги, защото после няма да знам докъде съм стигнал.
Търсеше го Сам Корли от Вашингтон.
— Как вървят работите?
— Засега нищо. Остават ми още към осемдесет хиляди араби.
— Получих доклад от бреговата охрана. Може да не е нещо важно, но един от катерите им вчера следобед засякъл мощен скутер в близост до либийски кораб по крайбрежието на Джърси. Когато поискали да хвърлят един поглед, скутерът избягал.
— Вчера ли?
— Да, били са до кораба доста навътре в открито море. Корабът идва от Бейрут.
— Къде е той сега?
— На котва в Бруклин. Капитанът му е изчезнал. Още не знам други подробности.
— А скутерът?
— Изплъзнал им се в тъмнината.
Кабаков злобно изруга.
— Защо ни казват чак сега?
— Проклет да съм, ако знам, но това е положението. Ще се обадя в митницата. Там ще дадат по-пълна информация.
Старшият помощник на „Летиша“ и изпълняващ длъжността капитан Мустафа Фавзи разговаря цял час в малката си каюта с митническите служители, като ръкомахаше в гъстия от острия дим на турските му цигари въздух.
Да, твърдеше Фавзи, Скутерът се беше приближил до кораба. Нямали бензин и търсили помощ. Помогнал съгласно закона на морето. Описанието, което даде на скутера и пътниците му, беше неясно. Случило се в международни води, подчертаваше той. Не, нямало доброволно да се съгласи да претърсят кораба му. Според международното право корабът бил либийска територия и той носел отговорност за него след нещастното падане на капитан Лармосо зад борда.
Митнически власти не искаха да си създават неприятности с либийското правителство, особено сега, когато Близкият изток гореше. Видяното от бреговата охрана не съставляваше достатъчно основание за издаване на разрешение за обиск. Фавзи обеща писмен доклад за злополуката с Лармосо и митничарите напуснаха кораба, за да се посъветват с министерствата на правосъдието и външните работи.
Фавзи изпи бутилка от бирата на покойния капитан и заспа дълбоко за пръв път от много дни насам.
Стори му се, че чу глас, който го зовеше отдалече. Някой басово повтаряше името му и нещо дразнеше очите му. Фавзи се събуди и вдигна ръка да засенчи очи от ослепителния лъч на фенерче.
— Добър вечер, Мустафа Фавзи — рече Кабаков. — Ако обичаш, дръж ръцете си върху чаршафа.
Сержант Мошевски, чиято фигура изглеждаше огромна зад гърба на Кабаков, запали лампата.
— Не мърдай — нареди Мошевски и опря нож зад ухото му.