— Дай ми корабните документи — рязко нареди Кабаков.
След кратко забавяне Фавзи намери книгата с товарителницата. Минерална вода, обработени кожи… ето ги, три сандъка с религиозни статуетки. Произведени в Тайван. Изпратени на името на Бенджамин Музи.
Музи наблюдаваше от бруклинските възвишения как „Летиша“ влиза в нюйоркското пристанище, придружена от катера на бреговата охрана. Изруга на няколко езика. Какво ли беше забъркал Лармосо? Музи забърза към телефонната будка с най-голямата бързина, на която беше способен, тоест към четири километра в час. Придвижваше се с достолепието на слон и също като слон притежаваше учудваща грация на крайниците. Гази работа обаче беше доста объркана.
Размерите му не позволиха да влезе в будката, но успя да посегне и набере номера. Обади се в Спасителната служба на бреговата охрана и се представи за репортер на „Ел Диарио“ от „Пренса Латина“. Любезен младеж от пресцентъра на бреговата охрана му съобщи подробности за „Летиша“, които беше научил по радиостанцията. Капитанът бил изчезнал и било предприето неуспешно преследване на скутер.
Музи подкара по скоростната магистрала Бруклин-Куинс, минаваща над пристанището в Бруклин. На кея до „Летиша“ забеляза митничари и полицаи от пристанищната полиция. Отдъхна си, като видя, че нито над кораба, нито над катера се вее червеният раиран флаг, означаващ опасен товар на борда. Или властите още не бяха открили експлозивите, или скутерът ги беше взел в открито море. Ако ги беше взел скутерът, което се очертаваше като много вероятно, имаше още малко време поне от гледна точка на намесата на закона. На властите щяха да са нужни няколко дни да проверят точка по точка списъка с товарите на „Летиша“ и да открият кой именно липсва. Вероятно още не го търсеха. Но Музи знаеше, че може би други го търсят.
В цялата работа имаше нещо ужасно гнило. Нямаше значение по чия вина щяха да обвинят него. Държеше в холандска банка четвърт милион долара в арабска валута и работодателите му нямаше да му простят това. Щом бяха взели експлозивите в морето, значи смятаха, че е готов да ги предаде, че ги е предал. Какво ли беше сторил оня глупак Лармосо? Каквото и да бе, Музи знаеше, че няма да получи възможност да обясни, че е невинен. Черният септември щеше да го ликвидира при първа възможност. Налагаше се да се пенсионира преждевременно.
Музи отиде до банката в Долен Манхатън и взе от личния си сейф дебела пачка банкноти и няколко чекови книжки. На една от тях беше изписано името на стара и престижна финансова къща в Холандия. Показваше баланс от двеста и петдесет хиляди долара, внесени наведнъж и достъпни единствено за него.
Музи въздъхна. Щеше да е добре, ако можеше да си прибере и другите двеста и петдесет хиляди, които трябваше да получи при доставката на експлозивите. А сега беше сигурен, че партизаните ще сложат съгледвачи около холандската банка. Нека. Той пък от своя страна щеше да ги прехвърли в друга банка и да си ги получи там.
Нещата, които най-силно го вълнуваха, не бяха в сейфа. Паспортите му. От години ги държеше там, но след последното пътуване до Близкия изток непростимо ги бе оставил вкъщи. Трябваше да ги вземе. След това щеше да се качи на самолета от Нюарк до Чикаго и Сиатъл, а оттам през полюса да прелети до Лондон. В кой ресторант на Лондон беше вечерял крал Фарук? Музи, голям почитател на вкусовете на Фарук, реши да провери.
Нямаше намерение да се връща в кантората си. Нека разпитват гърка. Невежеството му щеше да ги удиви. Вероятността партизаните да наблюдават и дома му беше голяма. Но нямаше да останат дълго там. С експлозивите под ръка щяха да имат много други грижи. Щеше да е глупост да се прибере веднага. Нека мислят, че вече е избягал.
Настани се в един мотел в Уест Сайд и се регистрира под името Честърфийлд Пардю. В умивалника в банята покри с лед дванайсет бутилки „Перие“. За миг нервни тръпки полазиха по гърба му. Изпита внезапно желание да се скрие в сухата вана и да пусне завеската, но се опасяваше, че обемистият му задник ще се заклещи във ваната, както стана веднъж в Атлантик Сити.
Тръпките преминаха и легна на леглото с ръце, скръстени върху щръкналия корем. Загледа се намръщено в тавана. Беше постъпил като последен глупак, когато се забърка с ония келяви партизани. Всички до един бяха кльощави слабоумни кретени, които се занимаваха само с политика. Бейрут вече му беше донесъл лош късмет при фалита на банка „Интра“ през 1967 година. Той отвори яма в пенсионния му фонд. Ако не беше този фалит, вече щеше да се е оттеглил на спокойствие.