Почти беше възстановил загубите си, когато дойде предложението на арабите. Тлъстата сума, която му предложиха за вноса на пластичните експлозиви, щеше да надхвърли всичките му щети. По тази причина реши да поеме риска. И половината от парите на партизаните щяха да му стигнат.
Оттегляне. В малката луксозна вила до Неапол, която нямаше изморителни стъпала. От толкова време го чакаше.
Беше започнал като прислужник на кораба „Али бей“. Чистеше каютите, защото още на шестнайсетгодишна възраст теглото му пречеше да се катери по стълбите на каюткомпанията. Когато през 1938 година „Али бей“ пусна котва в Ню Йорк, Музи хвърли един поглед към града и веднага напусна кораба. Владееше свободно четири езика и смяташе бързо наум, което му помогна да си намери работа на пристанището в Бруклин като пазач на склад, собственост на един турчин на име Джахал Безир, човек с почти сатанинска изобретателност, натрупал състояние на черния пазар след Втората световна война.
Безир силно се впечатли от Музи, защото нито веднъж не го залови в кражба. Към 1947 година Музи въртеше счетоводството на Безир и с течение на времето старецът започваше все повече да разчита на него.
Умът на стария турчин оставаше буден и деен, но все повече се връщаше към турския език от своето детство, диктуваше кореспонденцията си на него, а превода оставяше на Музи. Безир правеше голям театър от четенето на преводите, но ако имаше няколко писма, никога не знаеше кое точно държи в ръката си. Това озадачаваше Музи. Зрението на стареца беше добро. В никакъв случай не беше сенилен. Говореше свободно английски. Чрез няколко хитроумни проверки Музи установи, че Безир вече не може да чете. Едно посещение в обществената библиотека разкри на Музи много неща за афазията. Старецът очевидно страдаше от нея. Музи дълго обмисля положението. След това започна да прави скромни спекулации с чужда валута, като се възползваше от кредита на турчина, без негово знание и съгласие.
Следвоенните валутни колебания се оказаха полезни за Музи. Единствено изключение бе тридневният период, когато картел от спекуланти срина акциите на мискетовото вино, а Музи притежаваше десет хиляди, закупени при двайсет и седем лири стерлинги едната, докато турчинът кротко похъркваше на втория етаж. Това му струва три хиляди щатски долара, които плати от джоба си, но вече можеше да си го позволи.
Междувременно беше очаровал Безир с изобретяването на кухо корабно въже за контрабанден внос на хашиш. Когато турчинът умря, се появиха някакви далечни роднини, поеха бизнеса и го съсипаха. Музи остана с шейсет и петте хилядарки, които беше спечелил от спекулации с валута, и с няколко отлични връзки в средите на контрабандистите. Това му беше достатъчно да завърти търговия с всичко и всички, които му носеха пари, с изключение на силните наркотици. Астрономическите печалби от хероина го изкушаваха, но беше далновиден. Не искаше да го преследват до края на живота му, нито да спи нощем в заключен сейф. Бягаше от големите рискове, а и не харесваше хората, които търгуваха с хероин. Хашишът беше нещо съвсем различно.
Към 1972 родина секцията Джихаз ал-Расд на Ал Фатах вече бе здраво свързана с търговията на хашиш. Много от половинкилограмовите чували, които Музи купуваше в Ливан, носеха тяхната търговска марка. Тъкмо посредством връзките си между търговците на хашиш Музи предаде писмото на американеца и пак чрез тях го наеха да вкара пластичните експлозиви незаконно в страната.
През последните месеци Музи беше започнал да се оттегля от търговията с хашиш и системно закриваше другите си дейности в Близкия изток. Правеше го постепенно, за да не навреди на някого. Не искаше да печели врагове, които биха попречили на мирното му оттегляне и на безкрайната поредица от вечери на открито на терасата с изглед към неаполитанския залив. А сега тази работа с „Летиша“ заплашваше да провали всичко. Може би партизаните се съмняваха в него, защото се оттегляше от Близкия изток. Сигурно и Лармосо беше чул за ликвидацията на бизнеса му и се бе почувствал застрашен и готов да започне собствен бизнес. Каквото и да беше направил Лармосо, не бе успял да намери общ език с арабите.
Музи знаеше, че може да се оправи в Италия. Трябваше му един последен голям риск в Ню Йорк, а след това беше свободен. Легнал на мотелското легло в очакване на момента да отпочне действията си, Музи си представяше, че вечеря в Лутече.