Кабаков седеше върху навит градински маркуч и зъзнеше. На тавана на склада, където се съхраняваха различни инструменти, бръснеше студено течение и стените бяха заскрежени, но все пак беше някакво прикритие и имаше добър изглед към къщата на Музи на отсрещната страна на улицата. Недоспалият мъж, наблюдаващ страничния прозорец на бараката, разви блокче шоколад и го заръфа. Замръзналият шоколад се трошеше с пукот. Той и другите двама от екипа за тактически нападения бяха пристигнали от Вашингтон с нает микробус след повикване от страна на Кабаков.
Трудното петчасово каране по магистралата беше наложително, защото багажът на екипа щеше да предизвика интерес при проверката с флуороскоп на летището — картечници, снайперски пушки, гранати. Вторият човек от екипа беше на покрива на жилищния блок на отсрещната страна на улицата. Третият и Мошевски бяха в кантората на Музи.
Сънливият израелец предложи на Кабаков малко шоколад, но той поклати глава и продължи да наблюдава къщата през бинокъла, като надничаше през една цепнатина в полуотворената врата на склада.
Чудеше се дали не сбърка, като не каза на Корли и другите американски власти за Музи и статуетката. Изсумтя през носа си. Разбира се, че не. Американците в най-добрия случай щяха да му разрешат да разговаря с Музи в някаква полицейска стаичка в присъствието на адвокат. А така щяха да си приказват в по-благоприятна обстановка, ако арабите вече не го бяха очистили.
Музи живееше на приятна, залесена от двете страни уличка в района Кобъл Хил в Бруклин. Каменната къща, която обитаваше, се състоеше от четири апартамента. Неговият беше най-големият на партера. Единственият вход беше отпред и Кабаков беше сигурен, че ако дойде, ще използва него. Съдейки по огромните дрехи в гардероба, Музи бе прекалено дебел да се провира през прозорците.
Кабаков се надяваше да свърши бързо работата, стига Музи да му даде добра следа към експлозивите. Щеше да съобщи на Корли, когато всичко свършеше. Погледна часовника със зачервените си очи — седем и половина сутринта. Ако Музи не дойдеше до края на деня, трябваше да организира наблюдение на смени, за да могат хората му да поспят. Кабаков продължи да си повтаря, че Музи ще дойде. Паспортите му, три на брой, издадени на различни имена, се намираха в горния джоб на Кабаков. Беше ги намерил при бързото претърсване на спалнята. Би предпочел да чака в апартамента, но знаеше, че най-голямата опасност за Музи е на улицата, и искаше, ако се наложи, да го прикрие.
Отново прегледа прозорците отсреща. В сградата отляво се вдигна щора и Кабаков се напрегна. На прозореца се показа жена по бельо. Когато се извърна, зърна зад нея дете, седнало на кухненска маса.
По тротоара бяха наизлезли подранили чиновници, които с пребледнели от съня лица бързаха към автобусната спирка на улица „Пасифик“ на следващата пресечка. Кабаков отвори паспортите и за петдесети път заразглежда дебелото лице на Музи. Краката му бяха изтръпнали и той стана да се поразтъпче. Джобната радиостанция до него запращя.
— Джери Димпълс. На предната ви врата стои мъж с ключове.
— Разбрано, Димпълс — рече Кабаков в микрофона. Ако имаха късмет, щеше да е дневният пазач. Нощният беше хъркал непробудно на приземния етаж на склада. След секунда радиото отново се обади и израелецът на покрива потвърди, че нощният пазач напуска сградата. Той прекоси улицата, появи се в полезрението на Кабаков и се отправи към спирката.
Кабаков отново се зае да разглежда прозорците и когато обърна поглед към спирката, видя големия градски автобус, от който слязоха група чистачки. Те се заклатиха по улицата, яки жени на средна възраст, с пазарски чанти. Много от тях имаха славянски черти, наподобяващи чертите, на самия Кабаков. Приличаха на съседките от детството му. Проследи ги с бинокъла. Групата се топеше, защото жените една по една влизаха в къщите, където работеха. Стигнаха до дома на Музи и една дебела жена от центъра на групата се отдели и тръгна към входа с чадър под мишница и пазарски чанти в двете ръце. Кабаков фокусира бинокъла върху нея. Имаше нещо необичайно — обувките й. Бяха много големи и на единия подпухнал глезен имаше порязване от бръснач.
— Димпълс — заговори Кабаков в микрофона. — Мисля, че дебелата жена е Музи. Влизам. Прикривай улицата.
Кабаков остави пушката, и взе от ъгъла голям чук.
— Прикривай улицата — повтори той на мъжа до себе си. След това затрополи по стълбите, без да го е грижа дали дневният пазач ще го чуе. Погледна бързо навън и се втурна през улицата, гушнал чука.