— Имената на жертвите?
— Само на мъртвия. — Консултира се с листчето в ръката си. — Бенджамин Музи или Мъзи. От пресцентъра ще ви го дадат.
Префуча покрай журналистите и излезе. Тилът му беше силно зачервен.
Осма глава
Бомбата, която уби Бенджамин Музи в четвъртък сутринта, беше поставена в хладилника двайсет и осем часа преди това от Мухамад Фазил и за малко не отнесе ръката му още преди да сложи детонатора в пластичния експлозив. Защото Фазил допусна грешка не с експлозива, а с Ландър.
Наближаваше полунощ, когато Ландър, Фазил и Далия привързаха лодката, и беше два часът, когато пристигнаха с експлозивите в дома на Ландър.
Когато Далия влезе в къщата, още усещаше люлеенето на лодката под краката си. Приготви набързо топла вечеря и Фазил я изгълта лакомо на кухненската маса с посивяло от умора лице. Наложи се да занесе вечерята на Ландър в гаража. Не искаше да се отдели от експлозивите. Беше отворил един чувал и подредил шест статуетки на работния си тезгях. Стисна една в ръцете си и като миеща мечка, опитваща се да изяде мида, я задуши и заоблизва. Реши, че вероятно е „Хексоген“, китайско или руско производство, смесен с тринитротолуол или камникит и някакво свързващо вещество от изкуствен каучук. Синкавобялото вещество имаше лек мирис, който докосваше обонянието му като миризма на градински маркуч, забравен на слънце. Ландър знаеше, че трябва да побърза, ако иска всичко да е готово за мача за Суперкупата след шест седмици. Остави статуетката и се насили да сръбне малко супа, докато ръцете му не са се разтреперили. Едва погледна Далия и Фазил, когато влязоха в гаража. Фазил сложи в устата си таблетка амфетамин. Партизанинът се запъти към тезгяха и редицата от статуетки, но Далия го спря с докосване по ръката.
— Майкъл, моля те, имам нужда от половин килограм експлозив — рече тя. — За онова, което обсъждахме.
Говореше като жена с любовника си, оставяйки недоизречени неща в присъствието на трети човек.
— Защо не застреляте Музи?
Фазил цяла седмица бе живял под огромно напрежение, докато охраняваше експлозивите на кораба, и налетите му с кръв очи се присвиха, като чу равнодушния тон на Ландър.
— „Защо не застреляте Музи?“ — изимитира го той. — От теб никой нищо не иска, само дай експлозива.
Арабинът се запъти към тезгяха. Ръката на Ландър се стрелна и извади от долния рафт електрически трион. Включи го и свистящото острие се озова на сантиметър от протегнатата ръка на Фазил. Той се вцепени.
— Извинете, господин Ландър. Не исках да ви обидя. — Внимателно. Внимателно. — Ако стреляме, може само да го раним, а аз искам да се застраховам от всяка евентуалност. Вашият проект не бива да бъде подлаган на опасност.
— Добре — рече Ландър. Говореше толкова тихо, че Далия не го чуваше през воя на триона. Изключи го и острието бавно спря, докато всичките му зъбци станаха отчетливо видими. Ландър сряза на две една статуетка с ножа си. — Имаш ли детонатор и жица?
— Да, благодаря.
— Ще имаш ли нужда от батерия? Разполагам с няколко.
— Не, благодаря.
Ландър се върна към работата си и не вдигна очи, когато Далия и Фазил потеглиха с колата му към Бруклин да уредят смъртта на Музи.
Радио „88“ излъчи първия бюлетин за експлозията в четвъртък в осем и половина сутринта и потвърди самоличността на Музи в десет без петнайсет. Работата беше свършена. Последната възможна връзка между него и експлозивите бе прекъсната. Четвъртъкът вещаеше благоприятни дни. Ландър чу Далия да влиза в работилницата. Носеше му чаша кафе.
— Добра новина — рече той.
Тя заслуша внимателно повторението на новините по радиото. Ядеше праскова.
— Иска ми се да назоват и ранения. Възможно е да е гъркът.
— Не ме е грижа за него — отвърна Ландър. — Той ме видя само веднъж и не чу разговора ни. Музи не показа някакво особено уважение към него. Едва ли му се е доверявал.
Той спря да работи, за да я понаблюдава как стои облегната на стената и яде праскова. Далия обожаваше плодовете. Обичаше да я гледа, погълната от простички удоволствия. Да показва апетита си. Това му внушаваше по някакъв начин, че е несложна и незастрашаваща, че се движи невидим около нея. Той беше благият мечок, който наблюдава как туристът разтоварва багажа си в светлината на огъня. Когато в началото дойде при него, той често рязко се обръщаше да види дали на лицето й не се чете злоба, коварство или отвращение. Но винаги беше една и съща — с нахален маниер и приветливо изражение.