Далия знаеше всичко това. Правеше се, че следи с интерес през рамото му как подготвя амунициите. Всъщност беше разтревожена.
Фазил бе проспал почти целия вчерашен ден и голяма част от сутринта. Но скоро щеше да се събуди. Щеше да е въодушевен от успеха на устройството си и трябваше да се сдържи да не го покаже. Далия съжали, че Фазил беше завършил обучението си преди 1969 година, когато в Ливан дойдоха китайски инструктори. Те можеха да го научат на много неща за самоунищожението — нещо, за което не беше и чувал нито в Северен Виетнам, нито в Източна Германия. Наблюдаваше дългите пръсти на Ландър, които сръчно се движеха. Фазил направи вече почти фатална грешка по отношение на Ландър и искаше да е сигурна, че няма да я повтори. Трябваше да накара Фазил да разбере, че ако не е изключително внимателен, проектът може да стигне до кървав край още тук, в дома на Ландър. Проектът се нуждаеше от бързия, брутален ум на Фазил, а силата на мускулите и стрелбата му щяха да са от съществено значение в предпоследния момент при прикрепването на експлозивите към дирижабъла. Налагаше се да го държи под контрол.
Формално Фазил й беше началник в терористичната организация, но тази мисия беше призната за нейна не от кого да е, а от самия Хафез Наджир. Освен това тя беше ключът към Ландър, а Ландър бе незаменим. От друга страна, Хафез Наджир беше мъртъв и Фазил вече не се боеше от гнева му. А Фазил нямаше особено напредничави схващания по отношение на жените. Щеше да е толкова просто, ако и тримата говореха френски. Тази малка разлика щеше да е неоценима, мислеше тя.
Фазил, както и повечето от образованите араби, практикуваше два вида поведение в обществото. Когато му се налагаше да говори френски в западни среди, обноските му по отношение на жените бяха толкова изискани и равноправни, че повече не можеше да се желае. У дома, между обикновените араби, първичният му мъжки шовинизъм се налагаше веднага. Жената беше съд, слугиня, примитивно животно без контрол над половия си нагон, вечно разгонена кучка.
Фазил можеше да беше космополит в маниерите си и радикал в политиката, но Далия усещаше, че в сърцевината на чувствата си не бе надраснал времената на дядо си, времената на женското обрязване, клитородектомията и инфабулацията — кървави ритуали, който предпазваха женските рожби от опозоряване на семействата. Когато я наричаше „другарко“, винаги долавяше в гласа му лек зъл присмех.
— Далия. — Гласът на Ландър върна вниманието й върху него. Промяната въобще не се отрази на изражението й. Отдавна беше го усвоила. — Подай ми тънките клещи. — Гласът му бе спокоен, а ръцете — сигурни. Добро знамение за трудния ден, който предстоеше.
Беше решила да не допуска излишно дърлене. Далия вярваше ако не в поведението, то в интелигентността и предаността на Фазил към делото. Вярваше в силата на собствената си воля. Вярваше в неподправеното разбирателство и привързаност, които споделяше с Ландър, а също и в петдесетте милиграма хлорпромазин, които беше разтворила в кафето му.
Девета глава
Кабаков се бореше с безсъзнанието като отчаян гмуркач, който се бъхти нагоре към въздуха. Усещаше огън в гърдите си и опита да вдигне ръце към изгарящото го гърло, но някой държеше китките му с желязна хватка. Разбра, че е в болница. Усети под себе си сухия груб чаршаф и нечие присъствие до леглото. Не искаше да отваря смъдящите си очи. Волята владееше тялото му. Трябваше да се отпусне. Нямаше да се бори и да губи кръв. Не за първи път идваше на себе си в болница.
Мошевски, чиято огромна фигура се извисяваше до леглото, отпусна китките на Кабаков и се обърна към санитаря, застанал до вратата. Използва най-мекото си ръмжене.
— Съвзема се. Кажи на доктора да дойде веднага. Действай!
Кабаков отвори и сви едната си длан, сетне другата. Раздвижи десния крак, после левия. Мошевски почти се засмя от облекчение. Знаеше какво прави Кабаков. Раздвижваше крайниците си. Самият Мошевски го беше вършил по няколко повода.
Докато Кабаков се люшкаше между тъмата и болничната стая, измина доста време. Мошевски изруга под нос и тръгна към вратата, когато влезе лекарят, последван от сестра. Беше слабичък млад мъж с бакенбарди.
Заразглежда графиката, която се изписваше на монитора, докато сестрата отмести кислородната маска и вдигна чаршафа от подобната на палатка метална рамка, която не му позволяваше да се докосва до пациента. Лекарят светна с фенерче в очите на Кабаков. Бяха зачервени и когато ги отвори, се затъркаляха сълзи. Сестрата им капна капки и започна да тръска термометър, докато лекарят преслушваше гърдите на Кабаков.