— Говорете английски. — Ландър трябваше да повтори два пъти, преди да го чуят. — Кой е този човек?
— Не съм сигурна — отвърна Далия и пое дълбоко дъх.
— Аз пък съм. — Фазил държеше гърбицата на носа си с палец и показалец. — Мръсен израелски страхливец, който напада нощем и убива, убива, убива жени, деца… не подбира. Еврейското копеле уби нашия водач и много други хора, за малко не уби Далия. — Несъзнателно Фазил сложи ръка на белега от куршум на бузата си, получен по време на нападението на щаба им в Бейрут.
Основната движеща сила на Ландър беше омразата, но неговата омраза произтичаше от униженията, болката и лудостта. Сега срещу него се изправи насажданата с години омраза и въпреки че Ландър не би могъл да определи и осъзнае разликата, изведнъж се почувства потиснат.
— Може пък да умре — обади се той.
— О, да — отвърна Фазил. — Можеш да бъдеш сигурен.
Десета глава
Кабаков лежеше, без да мигне, часове след като дневните звуци на болницата се сведоха до шумоленето на найлонови престилки, поскръцването на обувки с меки подметки по лъснатите подове и беззъбия вик на възрастен пациент, който от съседна стая призоваваше Бога. Държеше се както и преди в подобни случаи — лежеше, заслушан в движенията в коридора. Болниците ни плашат със старите ужаси на детството — неконтролирани черва и нуждата от плач.
Кабаков не разсъждаваше с понятията храброст и страхливост. Почетните грамоти му приписваха разни добродетели, част от които смяташе за несъществуващи. Фактът, че хората му благоговееха пред него, беше полезен, когато ги ръководеше, но не представляваше източник на гордост. Твърде много от тях бяха умрели до рамото му.
Беше виждал истинска храброст. Би я определил като, вършене на необходимото, независимо от всичко. Но ключовата дума беше необходимото, не независимо от всичко. Познаваше двама-трима мъже, които бяха безразсъдно безстрашни. Всички бяха с психически отклонения. Страхът можеше да се контролира и канализира. Това беше тайната на добрия войник.
Кабаков би се изсмял на предположението, че е идеалист, но вътрешно носеше една раздвоеност, която твърде се доближаваше до това, което се нарича еврейство. Можеше да бъде крайно прагматичен във възгледите си за човешкото поведение и едновременно, в дъното на сърцето си, да чувства божията намеса.
Кабаков не беше набожен в общоприетия смисъл на думата. Не беше изучавал ритуалите на юдейството. Но беше изживял всички дни от живота си със съзнанието, че е евреин. Вярваше в Израел. За него беше готов да направи всичко каквото може, а останалото да остави на равините.
Кожата под пластира на ребрата го засърбя. Откри, че ако се завърти леко, може да раздвижи пластира върху мястото на сърбежа. Не беше като истинско чесане, но все пак го облекчи. Лекарят, младият господин еди-кой си, не спираше да задава въпроси за старите му белези. Кабаков се засмя вътрешно, като си спомни как любопитството му бе засегнало Мошевски. Беше казал, че Кабаков е професионален състезател по мотоциклетизъм. Не го осветли за битката при прохода Митла през 1956 година, нито за сирийските бункери при Рафид през 1967-а или за другите по-малко известни бойни полета, които бяха белязали Кабаков: хотелския покрив в Триполи, пристанището на Крит със свистящите наоколо куршуми — все места, където се спотайваха арабски терористи.
Въпросът на лекаря за старите рани го наведе на мисълта за Рейчъл. Сега, легнал в тъмнината, си спомни как се запозна с нея.
Девети юни 1967 година. Той и Мошевски лежаха на носилки в двора на полевата болница в Галилея, съскащият вятър навяваше пясък върху брезента, а бученето на генератора заглушаваше стоновете на ранените. Един лекар, крачещ като щъркел между ранените, извършваше ужасяващото сортиране на живи и мъртви. Кабаков и Мошевски, и двамата ранени от леки оръжия при нападението на сирийските възвишения в мрака, бяха внесени на светло в полевата болница. Фенерите за бърза помощ се люшкаха до лампите над операционната маса. След бодването на спринцовката последва безчувственост и лекар с маска се надвеси над него. Кабаков, който наблюдаваше, сякаш не се отнасяше до него, без да поглежда надолу към тялото си, с лека почуда забеляза, че ръцете на доктора, протегнати за надяване на нови стерилни ръкавици, бяха женски. Доктор Рейчъл Бауман, психиатър в болницата „Маунт Синай“ в Ню Йорк, записана като доброволен военен хирург, извади грубо излятия куршум, вдълбал се в ключицата на Кабаков.