Възстановяваше се в болницата в Тел Авив, когато тя влезе в отделението за визитация на оперираните пациенти. Беше привлекателна, около двайсет и шест годишна жена, с тъмночервена коса, стегната в кок. Когато започна прегледите, придружена от възрастен доктор и една сестра, очите на Кабаков не се отделиха от нея.
Сестрата го отви. Доктор Бауман не продума на Кабаков. Беше погълната от раната и натискаше с пръсти кожата около нея. След това го прегледа и по-възрастният лекар.
— Отлична работа, доктор Бауман — похвали я той.
— Благодаря, докторе. Дават ми по-леките случаи.
— Вие ли ме оперирахте? — намеси се Кабаков.
Тя го погледна, сякаш едва сега осъзна, че той присъства.
— Да.
— Имате американски акцент.
— Да, американка съм.
— Благодаря, че сте дошли при нас.
Настъпи пауза, тя замига и се изчерви.
— А аз ви благодаря; че дишате отвърна и излезе от стаята. Кабаков не можа да скрие удивлението си.
— Говориш глупости — рече възрастният лекар. — Как би се почувствал, ако някой евреин ти каже; „Благодаря, че по цял ден се държиш като евреин.“ — Потупа Кабаков по ръката и се отдалечи.
След една седмица, когато излизаше от болницата, облечен в униформа, я зърна на стъпалата пред входа.
— Доктор Бауман.
— Майор Кабаков. Радвам се, че ви изписват. — Не се усмихна. Вятърът притисна към бузата й кичур коса.
— Защо не вечеряме заедно?
— Благодаря, но нямам време. Трябва да тръгвам. — И тя изчезна в болницата.
Следващите две седмици Кабаков беше извън Тел Авив и възстановяваше контактите с разузнавателните източници на сирийския фронт. В безлунната нощ проникна в сирийската ракетна база, която непрекъснато нарушаваше споразумението за прекратяване на огъня въпреки контрола на ООН. Произведените в Русия ракети избухнаха едновременно в склада и издълбаха кратер в хълма.
Когато му наредиха да се върне в града, обади се на няколко познати жени и отново прекара приятно с тях. Но продължи настойчиво да кани Рейчъл Бауман. Тя продължаваше да помага в операционната и по шестнайсет часа на ден се занимаваше с ранени в главата. Най-сетне, уморена и лъхаща на дезинфекционни препарати, започна да се среща с Кабаков близо до болницата за кратки обеди или вечери. Беше сдържана, защитаваше себе си, защитаваше насоката на своя живот. Понякога, след последната за деня операция, сядаха на някоя пейка в парка и пийваха бренди от една манерка. Беше прекалено уморена да води дълги разговори, но черпеше утеха от едрата тъмна фигура на Кабаков. Не пожела да посети апартамента му.
Всичко това свърши внезапно. Седяха в парка и въпреки че Кабаков не беше сигурен поради тъмнината, усещаше, че тя беше на ръба на сълзите. Отчаяна четиричасова операция на мозъчен кръвоизлив беше завършила неуспешно. Бяха я извикали да помогне при диагнозата като добра познавачка на черепните травми и бе потвърдила симптомите на субдурален хематом на седемнайсетгодишен арабски войник. Повишеното налягане на мозъчно-гръбначната течност и присъствието на кръв в нея не оставяха място за съмнение. Помагаше на неврохирурга. Настъпи обаче непредотвратим вътрешномозъчен кръвоизлив и младежът умря. Изчезна завинаги, както наблюдаваше лицето му.
Кабаков, засмян и нищо неподозиращ, й разправяше историята за някакъв танкист със скорпион в бельото си. Тя не реагира.
— За какво мислиш? — попита той.
На улицата зад тях с тропот минаваше въоръжена колона войници, та тя трябваше да вика, за да я чуе.
— Мисля си, че сега в някоя болница в Кайро също като нас се потят лекари, за да оправят бъркотиите, които ти създаваш. Правиш го дори в мирно време, нали? Ти и федаините.
— За нас няма мирно време.
— В болницата говорят за теб. Ти си някакъв суперкомандос, нали? — Вече не можеше да се спре и гласът й се извиси. — Знаеш ли какво? Когато се прибирах, минах през фоайето на хотела и чух името ти. Някакво дребно дебело човече, втори секретар на една от чуждестранните мисии, пиеше с няколко израелски офицери. Казваше, че ако някой ден настъпи мир, ще трябва да те отровят с газ, както правят с обучените кучета.
Мълчание. Кабаков седеше неподвижен и профилът му смътно се очертаваше на фона на тъмните дървета.
Гневът внезапно я напусна и я остави отпусната и отвратена от удара, който му бе нанесла. Струваше й усилие да продължи да говори, но му дължеше края на разказа си.