Затича се надолу по пътеката. Разбра, че плаче едва когато джипът набра скорост и вятърът превърна сълзите в студени петна по лицето й. Сълзи, изсушени от вятъра преди седем години в Израел.
В стаята на Кабаков влезе сестра и прекъсна мислите му. Стените на болницата се затвориха около него. Сестрата носеше хапче в картонена чашка.
— Смяната ми свършва, господин Кабов — рече тя. — Ще се видим утре следобед. — Кабаков погледна часовника си. Наближаваше полунощ, Мошевски трябваше да се е обадил от хижата.
От паркирана срещу болницата кола Далия Айяд наблюдаваше група медицински сестри от нощната смяна, които влизаха през главния вход. И тя си погледна часовника. След това потегли.
Единадесета глава
Докато Кабаков гълташе хапчетата си, Мошевски стоеше до вратата на нощния бар „Бум-бум“ на хижата „Маунт Мърей“ и притеснено се взираше в тълпата. Трите часа шофиране в лекия снеговалеж през планината-джудже Поконо го бяха раздразнили. Както очакваше, в хижата нямаше регистрация на името на Рейчъл Бауман. Не беше я видял и сред вечерящите в ресторанта, въпреки че интересът му към посетителите на три пъти привлече вниманието на шефа на заведението, който смутено му предложи маса. Оркестърът в бар „Бум-бум“ дънеше здраво, но не беше лош, а „отговорникът по развлеченията“ беше цар на церемониите. Светлината на един прожектор непрекъснато се плъзгаше по масите и се спираше на всеки гост. Когато ги осветяваха, хората често махаха с ръка.
Рейчъл Бауман, седнала с последния си годеник и с млада двойка, с която се бяха запознали в хижата, не замаха с ръка, когато я осветиха. Смяташе, че хижата е грозна и без хубав изглед. Смяташе, че Поконо е скучна ниска планина. Смяташе тълпата за старомодно облечена. Огромният брой годежни пръстени и брачни халки святкаха наоколо като мътно съзвездие. Това я потискаше, защото й напомняше, че почти е решила да се омъжи за представителния, скучен млад адвокат, седнал до нея. Той не беше мъжът, който би могъл да се меси в живота й.
На всичкото отгоре стаята им беше ужасна, струваше шейсет долара на ден и във ваната имаше косми. Мебелите бяха в стил „ориенталски Бруклин“, а космите във ваната несъмнено имаха полов произход. Годеникът й носеше халата си над риза с папийонка и не сваляше часовника си в леглото. Велики Боже, мислеше Рейчъл, аз пък нося пръстени от емайл.
Мошевски изникна до масата като кит, надничащ в лодка. Беше решил какво да каже. Първата му реплика щеше да е шеговита.
— Доктор Бауман, винаги когато ви виждам, сте на празненство. Помните ли ме? Мошевски, Израел, шейсет и седма. Може ли да разменим няколко думи?
— Моля?
Мошевски не беше намислил повече встъпителни думи. Поколеба се, окопити се и се наведе към нея, сякаш показваше лицето си на нисък дерматолог.
— Робърт Мошевски, Израел, хиляда деветстотин шейсет и седма година. С майор Кабаков? В болницата и на празненството?
— Разбира се! Сержант Мошевски. Не ви познах в тези цивилни дрехи.
Мошевски се смути. Стори му се, че тя каза „слугински дрехи“. Хвърли бърз поглед върху облеклото си. Не видя нищо особено. Приятелят на Рейчъл и другата двойка го гледаха втренчено.
— Марк Тобман, това е Робърт Мошевски, мой добър приятел — обясни Рейчъл на кавалера си. — Моля ви, седнете, сержанте.
— Да, заповядайте — присъедини се неуверено Тобман.
— Какво, за Бога… — Лицето на Рейчъл внезапно се промени. Давид добре ли е?
— Почти. — Стига светски разговори. Указанията му не включваха сядане на маса и сладки приказки. Какво щеше да си помисли Кабаков?
Наведе се към ухото й. — Моля ви, трябва да говорим насаме — избоботи той. — Много е спешно.
— Бихте ли ни извинили? — Сложи ръка на рамото на Тобман и започна да се изправя. — Само за момент, Марк. Всичко е наред.
След пет минути Рейчъл се върна на масата и извика Марк отвън. Десет минути по-късно той седеше сам на бара, подпрял с ръка брадичката си. Рейчъл и Мошевски се носеха към Ню Йорк, а снегът святкаше по предното стъкло на колата като трасиращи куршуми.
На юг вместо сняг валеше суграшица, която тропаше по покрива и предното стъкло на микробуса на Ландър, докато Далия Айяд го караше надолу по Гардън Стейт Паркуей. Пътят беше посипан с пясък, но магистрала 70, по която зави на запад към Лейкхърст, беше хлъзгава. Когато стигна до къщата на Ландър и изтича вътре, беше три часът през нощта. Ландър си сипваше кафе. Тя сложи на кухненската маса вестник „Дейли Нюз“ и го разгърна на средната страница. Лицето на мъжа върху носилката се виждаше ясно. Нямаше съмнение, че е Кабаков. Студени капки вода се застичаха по темето й, когато снежинките по косата й започнаха да се топят.