„Ню Йорк Таймс“, както винаги прецизен, включи няколко реда за преместването на „господин Кабов“. Тяхното обаждане беше последното и съобщението беше хвърлено в коша. Първото издание на „Таймс“ се появи на сергиите твърде късно, едва в десет и половина вечерта. Далия вече пътуваше.
Дванадесета глава
Бързият влак мина с грохот под Ийст Ривър и спря на спирка „Бороу Хол“ близо до болницата в Лонг Айланд. От влака слязоха единайсет медицински сестри, които трябваше да застъпят, в единайсет и половина вечерта на нощна смяна. Когато се заизкачваха по стъпалата към улицата, бяха станали дванайсет. Жените се движеха близо една до друга по тъмния бруклински тротоар и леко обръщаха глави да се вгледат в сенките с изострения инстинкт за самосъхранение, характерен за обитателките на градовете. Наблизо се мяркаше само силуетът на някакъв пияница, който се заклатушка към тях. Сестрите го бяха забелязали от двайсет и пет метра, преместиха чантите си така, че да са по-далеч от него, заобиколиха го и отминаха, като оставиха след себе си приятен аромат на паста за зъби и лак за коса, който той не можа да оцени поради запушения си нос. Почти всички прозорци на болницата бяха тъмни. Чу се вой на линейка, спря и се повтори, този път по-силно.
— Правят ни серенада — обади се сдържан глас.
Мъжът от охраната им отвори вратата с прозявка.
— Покажете документите си, госпожи.
Жените е мърморене забъркаха в чантите си и извадиха документи — пропуски на медицински сестри и жълто-зелените карти на Нюйоркския университет за частни сестри. Това беше единствената мярка за сигурност, с която ги посрещнаха.
Човекът хвърли поглед върху отворените карти, сякаш проверяваше ученици в клас. Махна на сестрите и те се пръснаха из голямата болница на път за работните си места. Една от тях влезе в женската съблекалня на партера срещу асансьорите. Както и очакваше, вътре беше тъмно.
Тя запали и се огледа в огледалото. Русата перука й стоеше безупречно, а изрусяването на веждите се оказа сполучлив номер. Памучните подплънки в бузите и очилата с необичайни рамки правеха Далия Айяд неузнаваема.
Окачи палтото се на закачалката и извади от вътрешния му джоб малък поднос. Сложи върху него две шишенца, термометър, пластмасова шпатула за натискане на език, малка картонена чашка за хапчета и ги покри с бяла платнена кърпа. Подносът беше за отклоняване на вниманието. Важната част се намираше в джоба на престилката й. Спринцовка, пълна с калиев хлорид, достатъчен да спре сърцето на бивол.
Сложи на главата си колосаната касинка и здраво я забоде с фиби. Провери за последен път вида си в огледалото. Широката сестринска престилка не й стоеше добре, но даваше възможност да прикрие автомата „Берета“, пъхнат в горната част на чорапогащите. Остана доволна.
На коридора на партера се намираха административните канцеларии, наоколо цареше полумрак и нямаше никой. Осветлението беше намалено до минимум поради енергийната криза.
Вървеше по коридора и четеше табелките на вратите. „Счетоводство“, „Картотека“… А, ето — „Информация за пациентите“. Прозорчето, на което се получаваха справките, и кръглият отвор в средата му бяха тъмни.
Вратата беше с обикновена автоматична брава. Достатъчни бяха трийсет секунди да натисне езичето със специалния лост и да я отвори. Беше обмислила особено внимателно следващия си ход и реши, въпреки инстинктивното си желание да остане скрита, да запали лампите, вместо да си служи с фенерчето. Една от неоновите тръби забръмча и светна.
Отиде до големия регистър на писалището и го отвори на буквата К. Нямаше Кабаков. Щеше да се наложи да го търси от врата на врата, да се оглежда за охрана и да се изложи на риска да я разкрият. Не. По телевизията бяха произнесли името му като Кабов. Във вестниците също го писаха Кабов. Ето го, в дъното на страницата. Кабов, Д. Без адрес. Всички въпроси да се прехвърлят към главния лекар. За проявен интерес да се уведомят главния лекар, болничната охрана и Федералното бюро за разследване, ЛЕ 5–7700. Беше в стая 327.
Далия пое дъх и затвори регистъра.
— Как влезе тук?
Далия едва не подскочи, но успя да се овладее, погледна спокойно нагоре и видя човека от охраната, който надничаше през прозорчето на гишето.