— Какво стана с пациента от 327?
— С кого?
— С мъжа от 327.
— Не мога да ги запомня всичките. Досега май не съм ви виждала.
— Не, работих в „Сейнт Винсънт“. — Това беше вярно, откраднала бе документи от болницата „Сейнт Винсънт“ в Манхатън по време на смяната на следобедните сестри. Далия трябваше да побърза, дори с риск да събуди подозрения у санитарката. — Ако са го преместили, би трябвало някъде да пише къде, нали?
— Сигурно е долу в картотеката, която е заключена сега. Ако го няма в тези картони, значи не е на етажа, а щом не е тук, не е и в болницата.
— Момичетата казаха, че при постъпването му е настанала страшна суматоха.
— Тук през цялото време е суматоха, миличка. Вчера през нощта към три часа дойде една лекарка и поиска рентгеновите му снимки. Трябваше да се качвам горе и да отключвам радиологията. Вероятно са го преместили през деня, когато не бях на работа.
— Коя беше тази лекарка?
— Не знам. Много настояваше за снимките.
— Разписа ли се за тях?
— Разписа се горе в радиологията, както се разписват всички.
Зададе се старшата сестра. Сега бързо.
— Радиологията на четвъртия етаж ли е?
— На петия.
Когато Далия влезе в асансьора, старшата сестра и санитарката си говореха. Вратите се затвориха. Не видя как санитарката кимна към асансьора, не видя как се промени изражението на старшата сестра, като си спомни указанията от предишната нощ, не видя как посегна бързо към телефона.
В стаята за бърза помощ устройството на колана на полицай Джон Съливан забибипка.
— Затваряй си устата! — обърна се той към ругаещия, окървавен пияница, придържан от партньора му. Съливан взе малката радиостанция в ръка и отговори на повикването.
— Оплакване от старшата сестра на третия етаж Ема Райън. Появила се е подозрителна особа, бяла жена, руса, около метър и седемдесет и седем, към трийсетгодишна, с униформа на медицинска сестра, вероятно се намира в радиологията на петия етаж — докладва дежурният от полицейския участък на Съливан. — Човекът от болничната охрана ще те пресрещне при асансьора. Кола седем-едно тръгва към болницата.
— Десет-четири — отвърна Съливан и изключи радиостанцията. — Джак, заключи това копеле към пейката с белезниците и наблюдавай стълбите, докато дойде кола седем-едно. Аз се качвам горе.
Мъжът от охраната го чакаше с връзка ключове.
— Спри всички асансьори освен първия — нареди му Съливан. — Да вървим.
Далия не се затрудни с ключалката на радиолабораторията. Затвори вратата след себе си. След секунда видя очертанията на масата и вертикалната плоча на флуороскопа. Избута един от тежките оловни екрани пред матовото стъкло на вратата и запали фенерчето си. Малкият лъч заподскача по навит маркуч, предпазни очила и ръкавици, окачени до флуороскопа. Чу слаб вой на сирена. Линейка? Полиция? Огледа се бързо. Видя вратата към тъмната стая. Вътре имаше ниша, запълнена с картотечни шкафове. Чекмеджетата се отваряха с грохот. Бяха пълни с рентгенови снимки в пликове. Ето малка канцелария с писалище и регистър. Стъпки в коридора. Кръгче светлина по страниците. Прелистване. Вчерашна дата. Страница с подписи и номера. Трябваше й женско име. Важно беше времето в лявата колона — четири часът сутринта, номер, без име на пациента, рентгенови снимки, изписани на името на доктор Рейчъл Бауман. Нямаше подпис за връщане.
Стъпките спряха пред вратата. Чу се подрънкване на ключове. Първият не стана. Захвърли перуката и очилата зад шкафа. Вратата се блъсна в оловния екран. Влязоха едър полицаи и човек от болничната охрана.
Далия Айяд стоеше пред осветен екран за разглеждане на рентгенови снимки. На него беше закрепена снимка на гръден кош, ребрата хвърляха ивици от светлина и сянка по престилката й. Когато обърна лице към двамата мъже, сенките на костите се плъзнаха по лицето й. Полицаят беше насочил оръжието си към нея.
— Да, господин полицай? — Направи се, че едва сега забелязва пистолета. — Божичко, какво се е случило?
— Не мърдайте, госпожо. — Съливан заопипва стената със свободната си ръка и запали лампата. Стаята се освети и Далия забеляза някои подробности, които не беше видяла в тъмнината. Полицаят огледа стаята с бързо въртене на очите.
— Какво правите тук?
— Както виждате, гледам снимка.
— Сама ли сте?
— В момента да. Преди няколко минути бях с още една сестра.