И все пак не чувство за справедливост го подтикваше да й каже, не чувството, че има право да знае. Разсъжденията, му бяха по-прагматични. Тя имаше първокласен ум и той се нуждаеше от него. Един от заговорниците вероятно бе психологът Абу Али, Рейчъл беше психиатър. Един от терористите беше жена. И Рейчъл беше жена. Познанията й за нюансите в човешкото поведение и фактът, че с тези си познания беше продукт на американската култура, можеше да я подтикне към някои полезни прозрения. Кабаков вярваше, че може да мисли като арабин, но можеше ли да мисли като американец? Имаше ли начин да мисли като американец? Американците му се струваха противоречиви. Реши, че когато поживееха по-дълго на земята си, може би щяха да придобият някакъв последователен начин на мислене.
Седнал до слънчевия прозорец, той й обясняваше положението, докато тя превързваше обгорения му крак. Започна с факта, че група на Черния септември се крие някъде на североизток, готова да нанесе удар с голямо количество пластични експлозиви, вероятно повече от един тон, неизвестно къде. Поясни, че от гледна точка на Израел е абсолютно необходимо да бъдат спрени, като набързо добави и хуманния аспект. Тя свърши с превръзката и остана да седи по турски на килима. От време на време вдигаше глава и му задаваше въпрос. Иначе виждаше само разделената й на път коса. Зачуди се как ли приема разказа му. Не можеше да отгатне какво мисли сега, когато борбата на живот и смърт, която беше наблюдавала в Близкия изток, се бе пренесла в спокойната й безопасна родина.
А тя изпитваше облекчение за самия Кабаков. Както винаги искаше да знае подробностите — какво точно е казал и направил, особено преди взрива в къщата на Музи. Радваше се, че отговорите му бяха бързи и смислени. Когато в болницата го питаха за последните му спомени, даваше на лекарите уклончиви отговори и Рейчъл не беше сигурна дали го правеше умишлено, или беше резултат от травмата на главата. Нежеланието на Кабаков да я запознае с подробностите й пречеха да установи степента на увреждането му. И сега бързите й въпроси постигнаха две цели. Нуждаеше се от информацията, за да му помогне, и искаше да провери емоционалната му отзивчивост. Беше нащрек за появата на раздразнителност при задаването на въпроси, която е характерна за синдрома на Корсаков, който често съпътства мозъчните сътресения.
Доволна от търпението и радостна от ясната му мисъл, тя се съсредоточи върху информацията. Когато разказът му свърши, той беше нещо повече от пациент, а тя нещо повече от партньор. Кабаков приключи с въпросите, които не му даваха покой: кой беше американецът, къде щяха да ударят терористите. Когато млъкна, се усети леко засрамен, сякаш го беше видяла да плаче.
— На колко години беше Музи? — попита тихо тя.
— На петдесет и шест.
— И последните му думи бяха: „Най-напред дойде американецът.“
— Точно така. — Кабаков не разбираше целта на въпросите й. Бяха говорили достатъчно.
— Искаш ли да чуеш мнението ми?
Той кимна.
— Смятам, че има вероятност твоят американец да е бял несемит, вероятно над двайсет и пет годишен.
— Откъде знаеш?
— Не знам. Предполагам. Музи е бил на средна възраст. Човекът, когото ти описах, отговаря на това, което много хора на неговата възраст наричат „американец“. Вероятно, ако американецът, когото е видял, е бил тъмнокож, щеше да спомене това. Щеше да използва расово описание. На английски ли разговаряхте?
— Да.
— Човек на възрастта на Музи, с неговата етническа принадлежност, нямаше да мисли за американец от арабски или еврейски произход като за „американеца“. В случаите, когато става дума за тъмнокожи, жени, семити или латинци, се използва прилагателното „американски“. „Американец“ като съществително се употребява само за мъже от бялата раса. Вероятно ти звучи педантично, но е така.
Кабаков се обади на Корли по телефона и му изложи разсъжденията на Рейчъл.
— Това стеснява кръга до около четирийсет милиона души — реагира Корли. — Не, за Бога, всичко може да се окаже полезно.