Докладът на Корли за издирването на лодката не вдъхваше надежди. Митническите служители и полицията на Ню Йорк бяха проверили всички пристани на Сити Айланд. Полицията на Насо и Съфък беше огледала всички плавателни съдове на Лонг Айланд. Щатската полиция на Ню Джърси беше разпитала собствениците на лодки по цялото крайбрежие. Агенти на ФБР бяха посетили най-добрите корабостроителници — от легендарните Рибович, Тръмпи и Хъкинс, до по-малко известните, където умели майстори още строяха дървени лодки. Никой не беше идентифицирал лодката-беглец.
— Лодки, лодки, лодки — каза на себе си Рейчъл.
Докато Рейчъл приготвяше вечерята, Кабаков гледаше през прозореца снега. Мъчеше се да си спомни нещо, което нямаше пряка връзка със сегашните събития, все едно, че използваше периферното си зрение, за да вижда в мрака. Техниката на бомбата, която хвърли Музи във въздуха, не му даваше мира. Къде се беше случвало подобно нещо? Един от хилядите доклади, минали през ръцете му през последните шест години, споменаваше за бомба в хладилник. Спомняше си, че докладът беше в старомоден голям плик. Значи го беше виждал преди 1972 година, Когато Мосад смени хартията с микрофилми. Осени го и друг проблясък. Паметна записка за техниките, свързани с отваряне на врати, раздадена на командосите, които ръководеше преди години. В нея се обясняваха живачните ключове с допълнително свързване към електроуреди, тогава на мода между федаините.
Седна да съчинява телеграма до централата на Мосад въз основа на късчетата информация, която си припомни, и изведнъж се сети. Сирия, 1971 година. Агент на Мосад беше загинал при експлозия в къща в Дамаск. Къщата не беше пострадала, но от хладилника не беше останало нищо. Съвпадение? Кабаков се обади в израелското консулство и продиктува телеграмата. Радистът му обясни, че в Тел Авив е четири часът сутринта.
— Приятелю, в цял свят сега е два часът по Зулу — каза Кабаков. — Нашата служба няма извънработно време. Изпрати телеграмата.
Леденият декемврийски дъжд обливаше лицето и врата на Мошевски, който чакаше такси на ъгъла. Остави три доджа, да отминат и най-сетне забеляза това, което търсеше — голям „Чекър“, който плаваше през сутрешното задръстване. Трябваше му просторна кола, за да не се налага Кабаков да свива болния си крак. Мошевски каза на шофьора да спре пред къщата на Рейчъл, но не пред входа, а по средата на блока. Кабаков докуцука до таксито и седна отзад при Мошевски. Даде адреса на израелското консулство.
Кабаков си почиваше, както му беше предписала Рейчъл. Но сега трябваше да отиде в консулството. Би могъл да се обади на посланик Тел от апартамента й, но му трябваше свръхсигурен телефон с устройство против подслушване. Беше решил да помоли Тел Авив да предложи на Държавния департамент на САЩ да се обърне за помощ към руснаците. Искането на Кабаков трябваше да мине чрез Тел. От гледна точка на професионалната му гордост мисълта да моли за помощ руснаците не му беше приятна. Но в момента професионалната гордост беше лукс, който Кабаков не можеше да си позволи. Знаеше го и го приемаше, но не му допадаше.
От пролетта на 1971 година съветският Комитет за държавна сигурност, покритият с мрачна слава КГБ, имаше специална секция за предоставяне на техническа помощ на Черния септември чрез разузнаването на Ал Фатах. Това беше източникът, в който Кабаков искаше да проникне.
Знаеше, че руснаците никога няма да помогнат на Израел, но в светлината на затоплянето на отношенията Изток-Запад се надяваше да помогнат на Съединените щати. Искането към Москва трябваше да се отправи от американците, но Кабаков не можеше да направи предложението без благословията на Тел Авив. Именно защото мразеше да се моли, щеше да подпише сам известието до Тел Авив, вместо да стоварва отговорността върху посланик Тел.
Кабаков реши да се закълне, че пластичните експлозиви са руски, независимо дали бяха, или не. Може би и американците щяха да се закълнат. Това трябваше да прехвърли бремето върху руснаците.
Защо им трябваше такова огромно количество експлозиви? Значеше ли това количество, че арабите имат някаква специална цел в САЩ? КГБ можеше да помогне за намиране отговора на тези въпроси.
Групата на Черния септември в Америка вероятно беше дълбоко засекретена и дори водачите на партизаните в Бейрут едва ли знаеха за нея. Щеше да е адски трудно да я открие. Публикуването на снимката на жената щеше да накара терористите да се скрият вдън земя. Трябваше да са някъде наблизо — бяха реагирали много бързо след експлозията. Да го вземат дяволите Корли, задето не осигури наблюдение на болницата. Проклет да е! Кучи син с лула!