Нито едно от тези неща нямаше да се осъществи, ако го убиеха в Ню Орлиънс. Първоначално не възнамеряваше лично да участва в акцията, също като в Мюнхен. Не че се боеше да го стори, просто беше погълнат от планове за бъдещето. Ако не беше провалът на „Летиша“, още щеше да е в Ливан.
Фазил знаеше, че вероятността да се измъкне безпрепятствено от Ню Орлиънс при съществуващия план беше минимална. Той трябваше да осигури прикритие на Ландър и Далия със стрелба, докато прикрепяха бомбата към дирижабъла. Не можеха да го направят на друго място. Наземният екипаж и мачтата за привързване бяха необходими за поддържане на дирижабъла неподвижен, докато всичко бъде готово.
Ландър може би щеше да успее да залъже наземния екипаж в продължение на няколко жизненоважни секунди, като им каже, че гондолата съдържа някакво тайнствено телевизионно оборудване, но тази уловка нямаше да продължи дълго. Щеше да се наложи да употребят сила и след излитането на дирижабъла Фазил трябваше да остане сам на летището, по всяка вероятност обграден от полиция. Фазил не смяташе ролята на пушечно месо достойна за качествата си. Али Хасан беше предназначен за това, но той загина на кораба. Това определено не беше задача, която би оправдала загубата на Мухамад Фазил.
Ако не го заловяха след излитането, най-добрата възможност за бягство беше, като отвлече самолет в някоя приятелска страна. Но от частното летище „Лейкфронт“ на брега на езерото Поншартрен не излитаха международни самолети. Можеше да превземе частен самолет с достатъчен диапазон да достигне Куба, но това не му вършеше работа. Не можеше да разчита Куба да го прикрие. Фидел Кастро се отнасяше сурово към отвличането на самолети и изправен пред лицето на разгневената Америка, вероятно щеше да го предаде. Освен това нямаше да има предимството да лети със заложници на борда, а никой частен самолет не можеше да се сравнява по бързина с американските бойни самолети, които щяха да излетят от поне шест крайбрежни бази.
Не, нямаше желание да пада в Мексиканския залив заедно с някакъв димящ самолет и да разбере, че всичко е свършено, когато водата нахлуе в него да го смаже. Това щеше да е пълна глупост. Фазил беше достатъчно фанатизиран да умре с радост, ако това по негова преценка беше необходимо, но не искаше да умира глупаво.
Дори да успееше да се промъкне през целия град до международното летище, оттам не излитаха достатъчно големи самолети, с които да стигне до Либия, без да каца за гориво, а вероятността да кацне някъде успешно беше незначителна.
Пентагонът щеше да побеснее както по времето на Пърл Харбър. Фазил си припомни думите на един японски адмирал веднага след удара в Пърл Харбър: „Опасявам се, че пробудихме заспал великан и го изпълнихме с ужасяваща непоколебимост.“
Щяха да го арестуват, ако кацнеше за гориво, стига изобщо да успееше да излети. Напълно вероятно беше да затворят въздушното пространство няколко минути след взрива.
На Фазил му беше ясно, че мястото му е в Бейрут, начело на новата армия фронтоваци, които щяха да се съберат около него след този триумф. Ако умреше в Ню Орлиънс, щеше да предаде каузата си.
Ландър очевидно притежаваше нужната квалификация за техническата част на проекта. Когато го видя, Фазил се увери, че иска да го направи. Далия, изглежда, напълно го контролираше. Оставаше единствено проблемът с подсигуряването на излитането в последната минута. Ако Фазил можеше да се погрижи за това, личното му присъствие нямаше да е наложително. Можеше да чака в Бейрут с микрофон в ръка. Сателитната връзка с Ню Йорк за няколко минути щеше да разпространи в световните телевизионни мрежи образа и изявлението му. Можеше да свика пресконференция. С един замах щеше да стане най-забележителният арабин в света.
Просто на летището в Ню Орлиънс му трябваха двама опитни стрелци, които да пристигнат в последната минута, да се поставят под командването на Далия и да не знаят нищо за задачата си, докато не влязат в действие. Това можеше да се уреди. Фазил беше решил. Щеше да остане, докато гондолата е напълно готова и благополучно откарана в Ню Орлиънс. След това щеше да си замине.
Бавността, с която Ландър сглобяваше голямата бомба, влудяваше Фазил. Ландър беше поискал максималното количество експлозиви, които можеше да поеме дирижабълът при идеалните условия. Всъщност не беше очаквал да получи толкова, колкото беше пожелал. Сега, когато разполагаше с тях, възнамеряваше да ги използва по най-рационалния начин. Проблемът се криеше в теглото и времето — времето в Ню Орлиънс на дванайсети януари. Дирижабълът можеше да лети при всички атмосферни условия, позволяващи играта на футбол, но дъждът означаваше допълнително тегло, а през годината в Ню Орлиънс падаха повече валежи от средното за страната. Дори росата върху огромната повърхност на дирижабъла тежеше триста и петдесет килограма и отнемаше точно толкова от мощта му за издигане. Ландър внимателно беше пресметнал всичко и щеше да впрегне цялата енергия на дирижабъла, когато го издигнеше в небето, натоварен със смъртоносното яйце. При ясно и слънчево време можеше да разчита и на известна помощ от страна на ефекта на „допълнителната топлина“ — ако хелият в балона беше по-топъл от околния въздух. Но трябваше да е готов и за дъжд, защото в противен случай всичко щеше да пропадне. До времето, когато щеше да излети, част от наземния екипаж сигурно щеше да е мъртъв и нямаше да може да си позволи никакво забавяне. Дирижабълът трябваше да полети, и то незабавно. За да го осъществи при евентуален дъжд, беше разделил гондолата на две, така че, ако вали, да остави една трета на земята. Колко жалко, че „Олдрич“ не използваше голям военноморски дирижабъл, мислеше Ландър. Беше летял с военноморски дирижабли, облепени с по шест тона лед, които падаха като бляскав, гръмовит водопад, когато дирижабълът достигнеше по-топлия въздух. Но тези отдавна изчезнали въздушни кораби бяха осем пъти по-големи от дирижабъла на „Олдрич“.