— Къде я държи? — попита Кабаков.
— Не знам. Никой не знае. Все пак човек не може прекалено много да любопитства. Но барманът при Суини приела съобщения за него и мисля, че е имал връзка с него. Ако е ставало дума за бизнес.
— За какъв бизнес би могло да става дума?
— Зависи. Трябва да е било нещо изгодно. Ако е участвал в работата, която ви интересува, значи е знаел, че е изгодна. Ако я е дал под наем, през цялото време е подслушвал честотата на бреговата охрана. И вие бихте го направили.
— Ако беше на негово място, къде би се укрил?
— Щях да държа лодката под око един ден след връщането й, за да се убедя, че не е била проследена. Тогава, ако имах къде, щях да я пребоядисам, да върна законната й регистрация и да променя външността й, например да сложа по-висока палуба. Щях да се присъединя към групата яхти, които плуват на юг към Флорида, и щях да вляза с тях в пристанището — обясни Еди. — Богаташите обичат да се движат в пакет.
— Назови ми нещо доходно, далече оттук, което би го накарало да се залови с него — каза Кабаков. — Нещо, което изисква присъствието на лодката.
— Контрабанда — отсече Еди и хвърли гузен поглед към Рейчъл. — Хероин. От Мексико към Корпус Кристи, да речем, или от прохода Арансас към крайбрежието на Тексас. Би се заловил с такова нещо. Но не и без аванс. И връзката с него би трябвало да се установи много предпазливо, защото е нащрек.
— Помисли как да установим контакт с него, Еди. И благодаря — сложи край на разговора Кабаков.
— Направих го заради докторката. — Акулите безшумно се носеха в осветения резервоар. — Аз вече ще се измитам, не ми се гледат повече тези твари.
— Ще се видим в града, Давид — проговори Рейчъл.
Кабаков с изненада забеляза неприязън в погледа й. Тръгна си с Еди. Вървяха и си говореха, свели глави. Ръката й беше обгърнала раменете на дребничкия мъж.
Кабаков предпочиташе да държи Корли извън играта. Засега агентът на ФБР не знаеше нищо за Джери Сап и лодката му. Кабаков искаше сам да провери тази следа! Трябваше да говори със Сап, преди той да прибегне до защитата, осигурена му от Конституцията.
Кабаков не се колебаеше да нарушава правата на човека, да засяга достойнството му или самия него, ако от това произтичаше непосредствен резултат. Фактът, че го прави, не го смущаваше, но в душата му имаше едно зрънце, подхранвано от успеха на тази тактика, което го караше да се чувства зле.
Усещаше, че развива презрително отношение към мрежата от законови мерки, която стоеше между гражданите и целесъобразността на дадено разследване. Не се опитваше да осмисля действията си с фрази като „по-малкото зло“, защото не беше човек на мисълта. От една страна, Кабаков вярваше, че действията, които предприема, са необходими, и знаеше, че са резултатни, но, от друга, се страхуваше, че манталитетът, който би могъл да развие човек, практикувайки ги, е нещо грозно и опасно. И за него този манталитет имаше лице — лицето на Хитлер.
Кабаков знаеше, че нещата, които върши, оставят белези в душата му точно както по тялото. Искаше му се да вярва, че нарастващата досада от ограниченията на закона е изцяло в резултат на опита, че чувства гняв към тези пречки по същия начин, по който усещаше тъпа болка в старите си рани през някоя зимна утрин.
Но това не беше напълно вярно. Семенцето на това отношение се коренеше в природата му — факт, който беше открил преди много години близо до Тиберия, в Галилея.
Беше тръгнал да инспектира позиции на сирийската граница и спря джипа си до един кладенец в планината. Вятърна мелница със стар американски самолетен двигател изпомпваше студена вода от скалата. Мелницата поскръцваше на равни интервали от бавното въртене на крилата — самотен звук в ясния тих ден. Облегнат на джипа с лице, разхладено от водата, Кабаков наблюдаваше стадо овце, което пасеше по склона на планината. Налегна го чувство за необитаемост, което го накара да усети формата и положението на тялото си в тези огромни, наклонени пространства. И тогава забеляза орел, който се рееше във висините, с разперени като пръсти пера на крилете. Носеше се над склоновете, а сянката му бързо се плъзгаше по скалите. Беше зима и орелът не търсеше храна, защото овцете нямаха агънца, но те го усетиха над себе си и започнаха да блеят. На Кабаков му се зави свят, докато следеше с поглед птицата, хоризонталното му зрение беше нарушено от склоновете на планината. Усети, че се улавя за джипа, за да запази равновесие.