— Здравей — каза тя.
— Ела тук.
Тръгна в мрака към огънчето на цигарата. Кракът й докосна оръжието на пода до леглото му. Всичко беше наред. Змията спеше.
Ландър сънуваше китове и не му се разделяше с този сън. Огромната сянка на военноморския дирижабъл се движеше по леда под него, докато летеше в безкрайния ден. Беше хиляда деветстотин петдесет и шеста година и той минаваше над Северния полюс.
Китовете се грееха на арктическото слънце и не виждаха дирижабъла, докато не увисна почти над тях. Тогава чу звуци, подобни на флейта, издигащи се от сребристите фонтани, които разпръснаха около себе си, когато започнаха да се плъзгат под синия лед на Северно море. Ландър гледаше от гондолата и още виждаше изчезналите под леда китове. Дълбоко в хладния син покой, където цареше вечна тишина.
След това се озова над полюса и магнитната стрелка на компаса пощуря. Слънчевата активност се намеси от всички посоки и с Флечър на кормилото той се понесе към слънцето, докато флагът на котвата се тътреше долу по леда.
— Компасът — промълви той, когато тя влезе в стаята. — Компасът.
— Слънчевият лъч от Шпицберген, Майкъл — рече Далия и докосна бузата му с ръка. — Нося ти закуската.
Знаеше този негов сън. Надяваше се да го сънува често. Тогава беше по-управляем.
На Ландър му предстоеше тежък ден, а тя не можеше да го придружи. Дръпна пердетата и слънчевите лъчи заляха стаята.
— Бих предпочела да не ходиш.
— Колко пъти трябва да ти повтарям — заговори Ландър. — Притежателите на права за пилотиране се наблюдават стриктно. Ако не отида, ще ми изпратят чиновник от Администрацията на ветераните с формуляр. Въпросите в него са: А. Отбележете състоянието му на земята. Б: Изглежда ли субектът потиснат? И тъй нататък до безкрай.
— Можеш да се справиш с това.
— Едно обаждане в щаба, един мъгляв намек, че съм нестабилен, и край. Ще ми забранят да летя. Ами ако чиновникът надникне в гаража? — Пийна портокалов сок. — Освен това искам да ги видя за последен път.
Далия стоеше до прозореца. Слънцето топлеше бузата и шията й.
— Как се чувстваш?
— Имаш предвид дали днес съм луд? Не, днес не съм.
— Не исках да кажа това.
— Ами, не си. Просто ще вляза в малък кабинет при един от тях, ще затворя вратата и той ще ме уведоми за новите неща, които правителството ще направи за мен. — Нещо пошавна зад очите му.
— Е, добре, днес луд ли си? Ще провалиш ли всичко? Ще стискаш ли някого за гушата, докато хвърли топа и те заловят и затворят? Тогава има да седиш в килията си, да мастурбираш и да пееш „Боже, спаси Америка и Никсън“.
Беше използвала едновременно две оръжия. Беше ги пробвала поотделно, но сега искаше да види как действат заедно.
Паметта на Ландър заработи. Наяве спомените го караха да примижава. Насън често крещеше.
Мастурбация: северновиетнамската охрана го завари да мастурбира в килията си и го накара да го направи пред всички.
„Боже, спаси Америка и Никсън“: написан на ръка плакат в ръцете на офицер от Военновъздушните сили пред прозореца на C-141 в базата Кларк на Филипините, когато военнопленниците се прибираха вкъщи. Ландър, седнал от другата страна на пътеката, го беше прочел наопаки на светлината на слънцето.
Погледна Далия с мътни очи. Устата му леко се отвори, а лицето му се смъкна. Знак за опасност. Остана така няколко секунди, докато прашинките танцуваха в слънчевата светлина около Далия и късата грозна пушка до леглото.
— Не трябва да ги убиваш един по един, Майкъл — нежно заговори тя. — Не трябва да правиш и другото сам. Аз ще го направя вместо теб. Обичам да го правя.
Говореше истината. Ландър винаги познаваше. Очите му отново се проясниха и за миг спря да чува сърцето си.
Коридори без прозорци. Майкъл Ландър вървеше сред мъртвия въздух на правителствената сграда по дългите етажи, където буферът се люшкаше от стена до стена и описваше блестящи арки. Охрана в сини униформи проверяваше чанти и пакети. Ландър не носеше нищо.
Момичето в приемната четеше роман със заглавие „Сватбата на медицинската сестра“.
— Казвам се Майкъл Ландър.
— Взехте ли си номерче?
— Не.
— Вземете.
Той взе номерирано кръгче от подноса на бюрото.