На следващия ден в десет сутринта в паркинга пред супермаркета, долепен до бара на Суини, влезе син микробус. На кормилото седеше възрастна жена. Паркингът беше пълен и тя караше бавно, като очевидно търсеше свободно място. В кола, паркирана до телефонния стълб на петнайсет метра зад бара, дремеше мъж.
— За Бога, той е заспал — рече възрастната жена, като говореше на гърдите си.
Задрямалият мъж се събуди от сърдитото пращене на радиото в колата и с глуповато изражение потегли от мястото си. Микробусът влезе на заден ход в освободения правоъгълник. Няколко души бутаха пазарски колички по пътеките между колите. Мъжът, който освободи мястото, слезе of колата.
— Госпожо, май имате спукана гума.
— О, така ли?
Мъжът се отправи към задното колело на микробуса, съвсем близо до стълба. Две тънки жици, кафяви на фона на стълба, водеха от телефонната линия към земята и свършваха в двоен жак. Мъжът пъхна жака в контакт в бронята на микробуса.
— Не, просто гумата е омекнала. Можете спокойно да пътувате. — Подкара колата си и отмина.
В задната част на микробуса Кабаков се протегна с ръце зад тила. На ушите си имаше слушалки и пушеше пура.
— Не е нужно да стоиш с тях през цялото време — отбеляза плешивеещият млад мъж, седнал до миниатюрна телефонна централа. — Казвам, че не е нужно да стоиш с тях през цялото време. Когато някой се обади отвън или вдигне слушалката отвътре, тази лампичка ще светне и ще чуеш бръмчене. Искаш ли кафе? Ето. — Наведе се към преградата зад шофьорката. — Ей, мамо, искаш ли кафе?
— Не — долетя глас от предната седалка. — И не вади ядките от торбата. Знаеш, че от тях получаваш газове. — Майката на Бърни Байнър се беше преместила от шофьорското място на съседното и плетеше шал. Като майка на един от най-добрите телефонни техници на свободна професия, работата й се състоеше да кара микробуса, да изглежда невинна и да си отваря очите на четири за полицаи.
— Плащам й по единайсет долара и четирийсет цента на час. Освен това следи какво ям — обясни Байнър на Кабаков.
Чу се бръмчене. Бързите пръсти на Бърни включиха магнетофона. Двамата с Кабаков си сложиха слушалките. Чуха как телефонът в бара звъни.
— Ало, барът на Суини.
— Фреди? — Женски глас. — Слушай, сладурче, днес няма да мога да дойда.
— По дяволите, Франсис, на какво прилича това? За две седмици отсъстваш два пъти!
— Фреди, съжалявам, сигурно няма да ми повярваш, но получих колики.
— Всяка седмица ли имаш колики? Иди на конски лекар. А Арлийн?
— Търсих я, но не си е вкъщи.
— Тогава изпрати някой друг. Не мога едновременно да обслужвам бара и масите.
— Ще се постарая, Фреди.
Чуха барманът да затваря телефона и кратък женски смях, преди да се затвори и другият телефон. Кабаков направи кръгче с дима на пурата си и реши, че трябва да се запаси с търпение. Подставеният човек на Корли беше оставил спешно съобщение за Сап преди половин час, когато отвориха бара. Беше дал на бармана петдесет долара да ускори съобщението; Беше просто — на хоризонта се очертавала поръчка и Сап да се обади на един телефон в Манхатън, за да договори бизнеса или да получи препоръки. Номерът трябваше да се даде единствено на Сап. Ако Сап се обадеше, Корли щеше да се опита да го прилъже да се срещнат. Това не удовлетворяваше Кабаков. По тази причина той нае Байнър, който бе сключил договор с Мисията на Израел ежеседмично да проверява телефоните й за подслушване. Кабаков не се посъветва с Корли.
Лампичката на телефонната централа пред Байнър показа, че някой вдига втория телефон. Чуха, че се набират десет цифри. След това телефонен звън. Никой не се обади.
Бърни Байнър върна ролката и я пусна на бавни обороти, като броеше изщракванията.
— Кодът е триста и пет. Това е Флорида. Ето и номера. Осем, четири, четири, шест, нула, шест, девет. Момент. — Консултира се с дебела таблица с кодове. — Намира се някъде в района на западен Палм Бийч.
Мина половин час, преди лампичката в микробуса да сигнализира, че от бара отново се обаждат някъде. Отново десет цифри.