— Кой е номерът ви?
— Трийсет и шест.
— Как се казвате?
— Майкъл Ландър.
— От какво се оплаквате?
— От нищо. Днес трябва да се явя на разговор. — Подаде й писмото от Администрацията на ветераните.
— Седнете, моля. — Обърна се към микрофона до себе си. — Номер седемнайсет.
Номер седемнайсет — младо момче със занемарен вид и яке от изкуствена материя, се шмугна покрай Ландър и изчезна в зайчарника зад гърба на секретарката.
Почти половината от петдесетте места в чакалнята бяха заети. Повече от мъжете бяха бивши командоси, които в цивилни дрехи изглеждаха точно толкова неугледни, колкото и навремето в униформи. Ландър си ги представи как блъскат автоматите на някоя автобусна гара, облечени в измачкани защитни костюми.
Пред него седеше мъж с лъскав белег над сляпото око. Беше се постарал да го закрие с косата си. Всеки две минути вадеше от джоба си носна кърпа и се секнеше в нея. Имаше кърпи във всеки джоб.
Мъжът до Ландър стоеше неподвижно с длани върху бедрата. Движеха се единствено очите му. Не спираха дори за секунда — проследяваха всеки, който минаваше през чакалнята. Често се напрягаше да ги извърта до крайност, за да не помръдне главата си.
В малък кабинет в лабиринта зад секретарката Харолд Пю очакваше Ландър. Пю беше военен психиатър с процъфтяваща кариера. Приемаше назначението си в специалната секция за военнопленници като поредна крачка към светлото бъдеще.
Новата работа на Пю го засипа със значителен обем литература. Между купищата диагнози беше и тази на главния национален консултант по психиатрия към Военновъздушните сили. В нея пишеше: „Не е възможно човек, подлаган продължително време на непоносими унижения, изолация и лишения, да не развие депресия, породена от силен гняв, потискан през дълъг период от време. Въпросът е просто кога и как депресията ще изплува и в каква форма ще се изрази.“
Пю възнамеряваше да прочете всичко, когато има време. Военното досие на бюрото му беше впечатляващо. Докато чакаше пациента, го прегледа още веднъж.
„Ландър, Майкъл, 0214278603. Корея 1951 г., мичман. Много висока оценка. Обучение по въздухоплаване в Лейкхърст, Ню Джърси, 1954 г. Изключителни постижения. Препоръки за изследователска дейност в полярния кръг с дирижабъл. Военноморска полярна експедиция през 1956 г. Преместен в Администрацията, когато през 1964 г. флотата прекратява проучванията с дирижабли. Доброволец за пилот на хеликоптер през 1964 г. във Виетнам. Два пъти. Свален близо до Донг Хой на 10 февруари 1967 г. Шест години военнопленник.“
На Пю му се стори странно, че офицер с досието на Ландър е подал оставка. Нещо не беше в ред, Пю си спомни за разпитите при закрити врата, когато военнопленниците се завърнаха. Май щеше да е по-добре да не пита Ландър защо е подал оставка.
Погледна часовника си. Четири без двайсет. Човекът закъсняваше. Натисна бутона на телефона на бюрото си и чу гласа на секретарката.
— Господин Ландър дали дойде?
— Кой, кой, господин Пю?
Пю се зачуди наистина ли е толкова тъпа, или се прави на такава.
— Ландър. Ландър. Един от специалните пациенти. Инструкциите ви са да го изпратите при мен веднага щом дойде.
— Добре, господин Пю. Ще го изпратя.
Секретарката се върна към романа си. В четири без десет й потрябва листче, с което да отбележи страницата, и взе писмото на Ландър. Името се наби в очите й.
— Номер трийсет и шест. Номер трийсет и шест. — Звънна в кабинета на Пю. — Господин Ландър ще дойде веднага.
Пю остана малко изненадан от вида на Ландър. Изглеждаше стегнат в униформата си на капитан от запаса. Движеше се бързо и го гледаше в очите. Пю си беше представял, че ще се занимава с прегърбени мъже с хлътнали очи.
Видът на Пю не изненада Ландър. През целия си живот беше ненавиждал чиновниците.
— Прекрасно изглеждате, капитане. Бих казал, че успешно сте се приспособили след завръщането си.
— Много успешно.
— Сигурен съм, че се чувствате отлично в семейна обстановка.
Ландър се усмихна. Очите не взеха участие в усмивката.
— Доколкото знам, семейството ми се чувства отлично.
— Не живеете ли заедно? Стори ми се, че сте женен. Я да видя, да, имате две деца, нали?
— Да, имам две деца. Разведен съм.
— Извинете. Опасявам се, че моят предшественик Горман е оставил твърде малко информация. — Горман беше повишен поради некомпетентност.