Беше късно вечерта, когато Далия остави куфара си в дневната и го извика. Надникна в работилницата и се качи по стълбите.
— Майкъл. — Лампите светеха и в къщата беше студено. Разтревожи се. — Майкъл. — Влезе в кухнята.
Задната врата беше отворена. Изтича към нея. Когато го видя, помисли, че е умрял. Лицето му беше тебеширенобяло със синкав оттенък, а косата му се бе слепнала от студения дъжд. Коленичи до него и пипна гърдите му през подгизналата риза. Сърцето биеше. Изрита обувките с високи токчета и го повлече към вратата. Усещаше през чорапите си ледената земя. Пъшкайки от усилие, го извлече по стълбите в кухнята. Събра одеялата от спалнята за гости и ги постла на пода до него, смъкна мокрите дрехи и го търкулна върху одеялата. Изтърка го със суха хавлия и седна до него в линейката на път за болницата. На сутринта температурата му беше четирийсет градуса. Имаше вирусна бронхопневмония.
Деветнадесета глава
Самолетът наближи Ню Орлиънс откъм езерото Поншартрен, прелетя значително разстояние над водата и рязко се спусна към Международното летище. Спускането неприятно повдигна стомаха на Мухамад Фазил и той тихичко изпсува.
Пневмония! Любимецът на мадамата се беше напил и паднал в дъжда! Глупакът беше в полусъзнание и безсилен като коте, а оная седеше до леглото му в болницата и съчувствено му блееше. Поне щеше да се погрижи да не избълнува нещо за задачата. Шансовете на Ландър да полети след петнайсет дни по време на мача за Суперкупата бяха нулеви, мислеше Фазил. Оная твърдоглавка най-сетне се убеди, че единственото нещо, на което е способен Ландър в момента, е да повръща в ръцете й, та поне обеща на Фазил, ако не се оправи, да го убие и да се присъедини към него в Ню Орлиънс.
Фазил беше отчаян. Камионът с бомбата се движеше към Ню Орлиънс по график. Имаше бомба, а нямаше откъде да я пусне. Трябваше да разработи алтернативен план, и то тук, на място. Хафез Наджир допусна груба грешка, когато разреши на Далия Айяд да ръководи операцията, за стотен път се ядоса Фазил. Е, вече не я ръководеше. Новият план щеше да е негов.
Летището беше претъпкано с хора, пристигащи за мача за купата ма колежите, който щеше да се играе на стадион „Тюлейн“ след три дни. Фазил опита в осем хотела. Всички бяха пълни. Трябваше да се настани в студентско общежитие.
Тясната стаичка не можеше да се сравни с хотел „Плаза“ в Ню Йорк, където беше прекарал предишната нощ. „Плаза“ с издигнатите пред входа национални флагове на важни чуждестранни особи, отседнали в хотела, и с телефонистка, свикнала с международни разговори. Провеждаше се сесия на ООН и знамената на Саудитска Арабия, Турция и Иран се вееха между другите, тъй че разговорите с Близкия изток бяха нещо обичайно. Фазил спокойно можеше да се свърже с Бейрут и да уреди пристигането на стрелците в Ню Орлиънс. Беше свършил кодирането на съобщението и тъкмо се канеше да поръча разговора, когато се обади Далия да му съобщи за тъпия провал на Ландър. Фазил ядосано скъса шифрограмата за Бейрут, хвърли я в елегантната тоалетна на „Плаза“ и пусна водата.
Сега беше наврян в скапана килийка в Ню Орлиънс с разбит на парчета план. Беше време да огледа терена. Фазил не беше виждал стадион „Тюлейн“, защото изцяло се осланяше на Ландър. Излезе с натежало сърце и махна на едно такси.
Как да направи удара? Имаше на разположение камиона. Имаше на разположение бомбата. Все още можеше да извика стрелците. Можеше да разчита на услугите на Далия Айяд, въпреки че нейният неверник беше вън от играта. Фазил беше атеист, но мислеше за Ландър като за неверник и когато промърмори името му, се изплю.
Таксито се качи на магистрала 90, мина над центъра на града и се отправи на югозапад срещу следобедното слънце. Шофьорът редеше неспирен монолог на почти неразбираем за Фазил диалект.