— Тия копелета вече не щат да работят. Искат баща си и майка си, а нищо не дават — говореше шофьорът. — Детето на сестра ми работеше с мен, когато бях водопроводчик, преди гърбът ми да откаже. Половината от времето не можех да го открия къде е. Не можеш сам да оправяш водопроводи. Непрекъснато трябва да излизаш от шахтата за разните му инструменти, ако няма кой да ти ги подава. Затова и гърбът ми отказа, през цялото време пълзях нагоре-надолу.
На Фазил му се искаше шофьорът да млъкне. Но, уви.
— Там е Суперкуполът, дето май никога няма да го свършат. Най-напред мислеха, че ще струва сто шейсет и осем милиона, сега се споменават двеста. Говори се, че, го бил купил Хауард Хюз. Каква каша. Най-напред минаха ламаринаджиите, после…
Фазил се загледа в огромната гърбица на купола над стадиона. По него се работеше дори в почивни дни. Забеляза дребни фигурки, които се движеха на върха. В началните етапи на планирането на задачата съществуваше опасност, че куполът ще бъде завършен за Суперкупата, което щеше да направи дирижабъла излишен. Но по покрива зееха големи дупки. Не че има някакво значение, помисли сърдито Фазил.
Отбеляза си наум да проучи възможността за използването на токсичен газ в затворени стадиони. В бъдеще можеше да се окаже полезен метод за борба.
Таксито мина в скоростното платно, а шофьорът продължи да говори през рамо:
— Знаете ли, известно време се колебаеха дали да играят тук мача за Суперкупата. И сега са на червено, защото градската управа реши, че ще е кофти да се играе при незавършен купол. Плащат по две надници и половина за работа през почивните дни. Напъват се да го завършат до пролетта. Нямам нищо против и аз да поработя в извънработно време.
Фазил отвори уста да го помоли да млъкне, но се отказа. Ако беше груб, шофьорът можеше да го запомни.
— Знаете ли какво стана с „Астродом’“ в Хюстън? Изпокараха се с „Нефтениците“ и сега те играят на стадион „Райс“. Нашите не искат това да се случи и тук. На този стадион трябва да играят „Светците“. Искат всички да видят, че работата напредва, и Националната футболна лига, и всички, тъй че работят и през празниците. Смятате ли, че и аз не бих поработил на Коледа и Нова година срещу две и половина надници? Ха. Старата и сама може да окача чорапите с подаръците.
Таксито взе завоя на магистрала 90, обърна се на северозапад и шофьорът намести козирката над очите си. Наближаваха стадион „Тюлейн“.
— Там, отляво, е Колежът на урсулинките. От коя страна на стадиона да ви сваля, на улица „Уилоу“ ли?
— Да.
Гледката на огромния сиво-бежов стадион възбуди Фазил. Филмите от Мюнхен се завъртяха в главата му.
Беше наистина огромен. Фазил се сети за първия самолетоносач, който видя в живота си. Издигаше се нагоре до безкрайност. Фазил слезе от таксито, фотоапаратът му се удари във вратата.
Югоизточната врата беше отворена. Работниците по поддържането сновяха напред-назад, улисани в последните приготовления за мача. Фазил беше приготвил журналистическата си карта. Документите му бяха същите, с които замина на Азорските острови. Никой не го спря. Надникна в обширните сенчести пространства под трибуните, прилични на плетеница от железа. Излезе на терена.
Колко голям беше! Размерът му го въодушеви. Изкуственият торф на игрището беше съвсем нов, белите цифри светеха ма зеления фон. Стъпи на торфа и за малко не отскочи назад. Беше мек като плът. Фазил прекоси терена, усещаше присъствието на безкрайните редици от места. Трудно се минава през центъра на стадион, дори да е празен, без да изпиташ усещането, че те наблюдават. Забърза към западната част и се покатери на трибуната към ложите за журналисти.
Застана високо над игрището и заоглежда кривата на стадиона. Припомни си съответстващата крива на бомбата и ме можа да не изпита възхищение от гения на Майкъл Ландър.
Стадионът се простираше открит към небето, лабиален, пасивен, замрял в очакване. Мисълта за тези трибуни, претъпкани с осемдесет хиляди деветстотин осемдесет и пет души, шаващи по местата си, трибуни, врящи от живот, изпълни Фазил с чувство, подобно на сладострастие. Това бе открехнатата врата за въздействие върху Военния дом. Скоро тези открити пространства щяха да гъмжат от хора, щяха да са пълни с очакване.
— Кус умак — изсъска Фазил. Това беше древна арабска ругатня, която значеше „вулвата на майка ти“.