— Предател! — извика жрецът и стисна ножа си, но усети как студена пот избива по врата му. Знаеше, че няма умението да се противопостави на благородник от своя народ, трениран в смъртоносното изкуство на дуелите още от невръстна възраст.
Казарада обаче го спаси отново — появи се зад Тимуриел като сянка и го блъсна към настървените орки, които го съсякоха с ятаганите си, без окото им да мигне. Един вампир вече бе паднал под ударите им, а останалите се насочиха към оцелелите съзаклятници. Редиците им бяха оредели сериозно, но това сякаш не ги притесняваше.
В същото време титаничната битка между падналия ангел и съществото от древността продължаваше с променлив успех — понякога черните лъчи от очите на Сталкера избутваха сияйния триъгълник, отправен към него, но после той отново приближаваше гърдите му. Изражение на върховна концентрация се бе изписало както върху красивите, макар и сурови черти на ангела, така и върху деформираното лице на Прастария, чиито пипала бяха спрели да мърдат.
— Да бягаме! — извика Казарада. — Към морето!
Вампирката повлече Таерин за ръка подир себе си, а нейният немъртъв другар самоотвержено застана на пътя на орките и смачка неколцина от тях, преди да бъде пронизан в сърцето от специално подготвена за целта трепетликова стрела. Орките нададоха победоносен вой и се спуснаха към Казарада и мрачния елф, а те хукнаха по коридора, отвеждащ към малкия кей, който бе притежание на Тимуриел и му позволяваше, когато пожелае, да излиза с лодка в морето.
Таерин се чувстваше унизен, че бяга от собствения си град, преследван от орки, и обезверен от липсата на магията и това, че неговият ангел бе срещнал равностоен противник в лицето на кошмарното същество, изпълзяло от най-дълбоката преизподня на миналото. Въпреки това успяха да стигнат до лодката, вързана до дървения кей на благородника. Двамата скочиха вътре, а Казарада загреба със свръхестествената мощ на вампир и ги отдалечи от брега.
Таерин извърна поглед назад и видя как прозорците на вилата, в която се бяха скрили, заблестяват със свръхестествени оттенъци. В този момент разбра, че ангелът е загубил, погълнат от странния триъгълник, призован от Прастария.
И макар това да не бе достойно за елф на мрака, заплака.
Глава втора
Тамарай притвори очи и се заслуша в песента на морето.
Елфът бе застанал близо до носа на кораба и изглеждаше потънал в състояние на абсолютен покой. Той бе по-висок и по-едър от повечето представители на своята раса, но носеше и характерните за нея белези — фината конструкция на лицето, златистите коси, заострените уши. Това, което обаче го отличаваше от повечето елфи, бяха грубите моряшки дрехи, които покриваха мускулестото му тяло, мазолите по ръцете и че се намираше навътре в морето, далеч от сушата. Също така бе единственият елф в местността на Брулените брегове, която по правило приютяваше суровите джуджета. Джуджета бяха и останалите му спътници от екипажа на кораба — грубовати, но добродушни мъже с прошарени бради и яки ръце.
Корабът „Пияната брада“, на който пътуваха, бе змейоловен. Джуджетата, както и елфите, почитаха китовете и делфините като разумни същества, макар да не разбираха езика им, и смятаха за свой дълг да ги пазят от морските змейове — свирепи създания, които се надигаха от дълбините на морето. Като цяло змейовете обитаваха води, в които слънчевите лъчи почти не достигаха и се хранеха с исполински риби, които изобщо не се подаваха на повърхността. Ала понякога се натъкваха на китове и в редки случаи вкусваха от месото им. Тогава огромните животни, които всъщност бяха много по-близки до змиорките, отколкото до змиите, се настървяваха и започваха да нападат стадата морски бозайници. Косатките единствени можеха да се отбраняват от такива нападения, докато големите гърбати и сини китове бяха беззащитни, добродушни гиганти, непривикнали да се борят с двадесетметровата смес от мускули и агресия, каквато представляваше морският змей.
Тамарай бе дошъл при джуджетата преди много години и съвестно изпълняваше службата си. Те не задаваха излишни въпроси за миналото му, а той им се отплащаше с работа, която никой от тях не можеше да свърши. Бърз и гъвкав като всеки елф, Тамарай оказваше неоценима помощ, когато трябваше да се катери по такелажа, да помага с развиването на платна, да забелязва издайническите гърбици над водата, които подсказваха за присъствието на змей.