— Повтори го още десет пъти и си повярвай, че е истина — подигравателно отвърна вампирката, — знам какво видях. И докато споря с теб дали то е вярно, или не, този в краката ми умира. Не е пил вода откакто избягахме, а не е свикнал на живота извън скъпоценния си град.
Тамарай погледна към свития елф на мрака и сърцето му се изпълни със съчувствие, макар обективно да знаеше, че погледът му се е спрял на едно от най-злите същества в Тарр, послушник на онзи, чиято жажда за смърт е неутолима.
— Някой да донесе вода — извика елфът.
Никой не помръдна. Буч се намръщи, но кимна.
— Глухи ли сте! Били, върви и донеси вода!
Едно от джуджетата изпсува и се завтече към каютата си.
— А твоята жажда, жено? — попита Буч. — Как ще я утолим?
Казарада се изсмя.
— Надуших, че сте правили супа от змейска кръв от километри. Затова насочих лодката насам. Не мисли, че всички вампири имаме лукса да пием човешка кръв редовно.
— Не мисля нищо — отвърна Буч, — но ако опиташ, ще напълним приятеля ти с олово.
— Направи го — отвърна спокойно вампирската — и обричаш света на погибел.
Тамарай отново усети да го побиват ледени тръпки.
Няколко часа по-късно Тамарай отново бе застанал на носа на кораба. Морската буря си бе отишла така внезапно, както се бе разразила, и не бе успяла да нанесе сериозни поражения върху здравия джуджешки кораб. Сега елфът се бе усамотил и се наслаждавате, доколкото може, на прекрасната вечер в открито море.
Още утре корабът щеше да пристигне обратно в град Врехлен, едно от главните пристанища на Брулените брегове, а той и капитан Буч щяха да донесат страшните вести на краля на джуджетата. Уилям.
— Това същество. Прастария, е лоша новина, нали? — попита Казарада. След като слънцето се бе скрило от хоризонта, тя бе свалила жреческата роба на Таерин, с която се бе наметнала и стоеше облечена с обикновена, не много дълга рокля, която се вееше на вятъра. Ако бе смъртна, щеше да ѝ е студено, помисли си елфът, докато наблюдаваше голите ѝ крака и рамене.
Самият Таерин бе останал в каютата си. Джуджетата бяха успели да налеят малко вода в устата му, но той така и не се бе свестил. Тамарай бе живял достатъчно много, за да прецени, че жрецът е в шок, вероятно от видяното в града.
— Много — отвърна простичко той, — но ти вече си видяла това, щом е съкрушил ангел.
— Откъде идва? Кой е той? Защо реагира така при споменаването му?
— Дълга история — отвърна сухо Тамарай и се загледа в морето. Повърхността му се бе успокоила и отразяваше звездите. Всичко изглеждаше толкова спокойно, че разказът на Казарада му се виждаше невъзможен. Дали това не бе някакъв номер? Може би вампирката и жрецът все пак бяха любовници, избягали от Града на Странните Удоволствия.
Тамарай обаче умееше да преценява думите на хората и смяташе, че Казарада не лъже. Нещо лошо се случваше в Иррхас-Аббат и дългите години на покой, обхванали света на Тарр след победата над отвратителните личове, врекли се в служба на Кракена, бяха приключили. Носеха се слухове, че орди от зли същества се стичат към Града на Странните Удоволствия и се вричат в служба на Черния крал, а кралствата на хората и джуджетата се готвеха за война, макар че поне засега набезите не само не бяха зачестили, ами бяха и намалели.
Затишие пред буря, помисли си Тамарай.
— Бързаш ли за някъде? — попита вампирката, след което продължи: — Знам, че на теб това ти е чуждо, но аз съм вярна на Рамакар. Той е моят бог. Заради него станах безсмъртна. И сега с него се случва нещо лошо. Искам да знам какво!
Тамарай не отговори веднага. Малцина знаеха това, което се канеше да сподели. Само жреците и благородниците от двата народа на елфите изучаваха историята на вида си и страшната му война от миналото.
— Преди елфите да се разединят и Рамакар да се отрече от брат си и майка си — започна той, — от звездите дошли същества, които твърдели, че са учители, които искат да дадат огъня на жителите на Тарр, да ги научат на щастието и мъдростта на безбрежните пространства отвъд небето.
— Великата раса? — предположи Казарада.
— Великата раса — кимна Тамарай, — макар това да е наше название. Самите те се наричали Ми-Го. Не изминало много време от появата им, когато станало ясно, че са дошли не като учители, а като завоеватели и в сърцата си не носят друго, освен желание за унищожение. Те били изчадия, вречени в служба на Кракена, демона от нищото, врага на всичко съществуващо. В службата си към него погубили далечния и противен свят, който ги е сътворил, и затова се насочили към нашия. С тях дошъл и самият Кракен, който нападнал етерните пространства на боговете. В битката си с него, Рамакар се покварил и самият той станал аватар на мрака.