— Значи всичко е вярно — повтори Щарк.
Втренчил се бе в Черити, но погледът му сякаш преминаваше през нея. В гласа му се усещаше горчивина, причината за която тя в първия момент не успя да разбере.
— Историите, които ми е разказвал моят баща. Че има един свят, който е… по-голям от нашия тук. Без паяци и без нашественици.
— Да — отвърна тихо Черити. — Съществува Земята. Моите приятели и аз идваме оттам. Ние не сме божества или духове, или някакви свръхсъщества. Ние сме хора като вас.
Щарк изгледа първо нея, после Френч. Черити добави бързо:
— Това, което разказа Френч, е вярно. Въпреки това не сме безсмъртни. Дори не сме ненараними. С нас се случи… — тя се затрудни за момент да продължи. — Някакъв феномен. Нещо, което самите ние не разбираме.
Щарк придоби още по-безпомощно изражение. Черити осъзна, че не може да разбере думите й. Но как да му обясни нещо, което самата не разбираше добре?
Сломена и обзета от безсилие, извърна поглед от лицето на възрастния посивял мъж и се огледа. Едва сега осъзна какво всъщност представлява Убежището на Френч. Онова, което бе възприемала като част от орбиталния град, останала по някаква причина извън властта на мороните, се оказа четиридесет метра дългият товарен отсек на космическата совалка. Това бе огромна тръба, в която дузина хора живееха от две поколения насам, раждаха деца и умираха и където всеки ден бе истинска борба за оцеляване. Опита да си представи какъв е животът на шепата мъже и жени, но фантазията й се оказа безпомощна. Сигурно съществуването им бе истински ад. Цял живот затворени в ковчег с дължина четиридесет метра от посивяло желязо — свят без утро и вечер, без годишни времена. Живот, в който се редяха ден след ден, без да съществува възможност за регистриране на времето. Единствено набезите до орбиталния град за попълване на запасите предлагаха някакво прекъсване на тази ежедневна монотонност. Вероятно мнозина изобщо не се завръщаха от тези рисковани акции.
Не бе в състояние да си представи, че хора изобщо могат да живеят при подобни условия. Черити бе убедена, че ако имаше повече време да се занимава с начина на живот на Френч и неговите другари, би установила, че възникналата тук култура едва ли е по-малко чужда от тази на мороните или на друг народ, обитаващ произволна планета в галактиката. Подобни моменти я караха да осъзнае какво е действителност са сторили на хората нашествениците от Космоса. Стотиците милиони избити и неродени нямаха чак такова значение. Много по-лошо бе онова, което нашествениците бяха причинили на оцелелите. Живот, който едва ли се различаваше от съществуването на дивите животни. От деня на своето раждане до смъртта си тези хора бяха постоянно преследвани. Помисли си за Нет и западняците, за бившата група на Скудър — Шарките, за възприемащите се като свободни жители на Париж, които все пак бяха пленници, за джеърдите. Осъзна, че дори борбата им да се увенчае с успех, на Земята никога няма да е същото, както преди. Дори да успееха да обезвредят бомбата, чийто механизъм отчиташе последните часове на стотина метра оттук, дори да успееха да прогонят нашествениците морони обратно там, откъдето бяха дошли — светът, който тя познаваше, бе завинаги изгубен.
Внезапно Щарк вдигна глава и се втренчи в Черити. За първи път тя видя нещо като усмивка да огрява странните черти на лицето му. Преди да успее да каже нещо, Черити вдигна ръка в кратък заповеднически жест.
— Мога да си представя как се чувствате — каза тя. Вероятно искате да зададете хиляди въпроси. Ще отговоря на всичките, но не сега. Нямаме… нямаме много време.
С крайчеца на окото си видя как Скудър сбърчи изненадано чело. Стоун просто седеше, увесил рамене, и гледаше с празен поглед. Дори не бе сигурна, че е чул думите й.
— Вие ще ни върнете на Земята? — попита Щарк.
Може би, помисли си Черити. Усети, че отново прекалено дълго се колебае и пропуска точния момент, за да прозвучи отговорът й достоверно. Но преди да успее най-после да продума, нещо докосна ръката й. Сведе поглед и забеляза личицето на едно от малките деца. Не бе в състояние да прецени точната му възраст и пола му по неговото мъртвешки бледо лице.