— Но къде ще отидем? — възрази уморено Стоун. Устните му се разтеглиха в горчива усмивка. — Вие все още не разбирате, Скудър. Онова там не е бомба, която да разруши само тази станция. Или един град, или една държава. Експлозията ще превърне тази планета в прах и вероятно ще разруши цялата Слънчева система.
После посочи към Гурк и попита:
— Не ви ли е разказал историята на своя народ?
Скудър кимна мрачно.
— Вероятно същото ще се случи и тук. Може би ударната вълна ще е толкова силна, че да превърне Слънцето в свръхнова. Във всеки случай ще е достатъчна, за да унищожи всякакъв живот в тази система. Няма къде да избягаме.
— Но… нали там отвън има стотици космически кораби — прошепна Скудър. — А на Земята… сигурно има милиони морони. Те… те няма… собствения си народ…
— Ти все още не разбираш, скандалджийо — отговори мрачно Гурк. — Те ще взривят половината галактика, за да предотвратят завземането дори на един-единствен трансмитер от джеърдите. В противен случай това най-вероятно би бил краят им.
— Тогава… тогава трябва да разрушим това нещо. — Скудър очевидно се мъчеше да възвърне самообладанието си. Нервността му нарастваше. Личеше му как мозъкът му работи усилено. — Може би… може би ще е достатъчно да взривим едната сфера. Нали каза, че ще експлодират само ако се допрат?
Гурк се засмя уморено.
— Добра идея. Виждам, че си разбрал основния принцип. За съжаление има една подробност. Двете сфери са изработени от неутроний. Ще си спестя усилията да ти обяснявам какво е това. Повярвай ми, няма да им направиш и драскотина, дори да използваш водородна бомба. Дори да успеем да завземем някой от космическите кораби, можем да обстрелваме сферите в продължение на петстотин години, без да прогорим в тях и малко петънце.
Джуджето поклати глава.
— Може да ни спаси само някакво чудо.
9.
Плъхът бе голям колкото едро овчарско куче, но доста по-тежък. Хартман едва ли бе виждал друго живо същество, което изглеждаше създадено единствено, за да онагледи думата „грозно“. Козината му бе четинеста, сплъстена и сива. По нея личаха големи грозни дупки, в които се виждаше възпалена, покрита с гангренясали рани кожа. Зъбите на съществото бяха извити назад, остри и здрави и биха уплашили дори тигър. Режещите като ножове нокти бяха толкова твърди, че бяха оставили драскотини по стоманения под.
Хартман се извърна, потръпвайки, и срещна погледа на Нет. Пустинничката бе клекнала с присвити колене в единия ъгъл на товарното помещение и бе обгърнала тялото си с ръце, сякаш й бе студено. Лицето й изразяваше отвращението, което изпитваше при среща с огромния гризач и другите плъхове, натъпкани в задната третина на товарното помещение. Всеки от двадесетте човека, намиращи се на борда на летящата чиния, изпитваше същото. Кайл ги бе уверил, че няма защо да се боят от животните, стига да не се опитват да ги нападнат. Хартман бе склонен да му повярва. Въпреки това едва овладяваше страха си пред това ужасяващо създание. Не му бе от голяма полза и мисълта, че те самите бяха развъдили гигантските мутанти от съвсем нормални популации плъхове. Тъкмо обратното. Тази мисъл правеше нещата още по-лоши. През последните два часа Хартман сериозно обмисляше въпроса дали съществува нещо като справедливост в съдбата. И дали сега не е настъпил часът на разплатата.
Приседна на пода до Нет и измъкна последната цигара от смачканата опаковка в малкото си джобче. Вкусът й бе такъв, какъвто можеше да се очаква да е въпреки дълбокото замразяване — вкус на престояла шестдесет години цигара, а именно — отвратителен. Въпреки това пое дима дълбоко и жадно с дробовете си и за миг се наслади на лекото замайване. После се разкашля.
— Не бива да правите това, Хартман — отбеляза Нет. — Това е отвратителен навик. Ще ви умори.
Хартман отново се разкашля.
— Вероятно имате право — отвърна той. — Ако останем живи след това тук, ще престана да пуша.
Лицето на Нет помръкна. Погледна за миг към плъховете, после затвори очи и въздъхна дълбоко.
— Лудост! — промърмори тя. — Това е чиста лудост!
Хартман не отговори, а дръпна още веднъж дълбоко от цигарата си. Нет и не очакваше отговор. Бездруго разговаряха само за да правят нещо, та било то и безсмислено. Откакто се бяха качили на борда на космическия кораб, напрежението бавно се покачваше и бе станало непоносимо. На Хартман му бе известно, както и на всеки от седемдесет и петимата мъже, които го съпровождаха, че шансовете им да оцелеят след битката са някъде около нулата. Въпреки това му се искаше моментът най-после да настъпи.