Издуха едно колелце от дим във въздуха, изкашля се отново и опря глава в стоманената стена, до която бе седнал. Погледът му се плъзна по облечените в бели маскировъчни костюми двадесет мъже, които деляха заедно с плъховете десетината процента свободно пространство в товарното помещение на летящата чиния. Останалите деветдесет процента бяха заети от гигантска конструкция от вериги, защитни плочи и дула на оръдие. Страничната врата на „Леопарда“ бе отворена. Там вътре имаше повече място, отколкото тук вън. Можеха да седнат по-удобно, а и щеше да им бъде спестена компанията на чудовищните плъхове. Въпреки това нито един от мъжете не бе прекрачил досега прага на „Леопард“ 2000, въпреки че Хартман им бе разрешил.
Хартман не бе загатнал дори с една дума пред своите хора кой е действителност е Кайл. Изглежда, не бе необходимо. Ясно се усещаше страхът, който мъжете изпитваха пред мегабоеца.
Кайл се появи на входа. Погледна към Хартман и очевидно очакваше някаква реакция. Тъй като такава не последва, вдигна ръка и махна на Хартман да се приближи. Генералът спокойно дръпна за последен път от цигарата си, надигна се и смачка фаса с тока си.
— Права сте — каза той, обръщайки се към Нет. — Тази гадост може да умори човек. Елате.
Кайл отново влезе приведен във вътрешността на танка, щом Хартман и Нет влязоха през вратата. Хартман видя, че Кайл е включил почти всички инструменти на танка. Работата става сериозна, помисли си той. Още малко и „Леопардът“ ще се превърне в ревящо Нещо, което само би могло да се справи с цяла армия морони.
— Време е — каза Кайл.
Посочи към големия монитор на контролния пулт. На екрана се виждаха вечните ледове на Северния полюс, преминаващи с бясна скорост под тях. Малката редичка числа отдолу показа на Хартман, че разстоянието до Северния полюс, тоест до Черната крепост на мороните, е по-малко от сто километра.
Хартман прекара нервно език по устните си. Сянката на техния кораб, преминаваща по глетчери, пукнатини и сняг, следваше безкрайна редица подобни обли сенки. Хартман се опита да прецени броя им, но скоро се отказа. Всяка от тези на пръв поглед безобидни сенки означаваше брънка в буквално безкрайната верига от летящи чинии, приближаваща се към трансмитерната станция на Северния полюс. Техните три кораба се бяха присъединили към формацията някъде над Атлантика. Екипажите на безкрайната редица летящи чинии, с изключение на два, се състояха от морони, които щяха да открият огън по трите им кораба в мига, щом осъзнаеха кой се намира на борда.
— Не се безпокойте — обади се Кайл. Той, изглежда, се досети за мислите на Хартман. — Нищо не забелязаха. Докато корабът ни кацне, сте в безопасност.
Хартман го изгледа със съмнение. Доверяваше се на Кайл, но думите му звучаха като лоша шега. Корабът постепенно забави ход. Въпреки това имаше още максимум пет, в най-добрия случай десет минути, докато стигнеха до Черната крепост.
Кайл го изгледа за момент със сериозен и пронизващ поглед, после се извърна без повече думи, приближи се към тясната пейка в задната част на танка и седна. Погледна подканящо към Хартман.
— Това е лудост, Кайл — промърмори Хартман, поклащайки глава.
— Моля те, Хартман! — Кайл погледна часовника си.
Вече не успяваше да прикрива нервността си. Хартман обаче бе убеден, че причината за безпокойството му е друга, а не тази, за която си мислеше.
— Нали вече обсъдихме всичко. Можем да заблудим компютрите им. Но тях самите не. Те ще забележат, ако се приближа на двадесет-тридесет мили от Крепостта. И тогава всичко ще е било напразно. Там вън има буквално хиляди летящи чинии. Те ще унищожат нашия кораб в мига, в който само заподозрат, че един от нас би могъл да се намира на борда му.
— Проклятие! — изрече Хартман, извади пистолета от кобура си и изстреля отблизо три куршума в гърдите на Кайл.
В товарния отсек на космическата совалка се бе възцарила непоносима тишина, когато Черити и останалите се върнаха там. Поговориха още малко, за да дадат на Щарк още известно време да обясни каквото може на хората си. Очевидно обаче резултатът от обясненията бе друг, не какъвто бе очаквала Черити. Братята и сестрите на Френч стояха мълчаливо и ги гледаха с разширени от страх тъмни очи, а Щарк бе пъхнал ръце в джобовете на сивия си гащеризон и се бе втренчил упорито в пода.
— Щарк! — Черити се постара да вложи умолителен тон в гласа си. — Защо не сте сторили това, което ви наредих?