Макар да беше август, някой бе запалил в дома си огън и до ноздрите му долиташе характерният плътен мирис на торфен пушек. Той го отнасяше двайсет-трийсет години назад. Беше удивително колко много се е променил светът за това време и колко малко – мястото, където бе роден и отрасъл. Чувстваше се като призрак, навестяващ собственото си минало, бродещ из улиците на детството си. Почти очакваше да види Артър и себе си като малки, докато изскачат на своите велосипеди иззад завоя при църквата, напът за магазина в подножието на хълма, където да похарчат съботните си джобни пари. Детски глас го накара да обърне глава и той видя двама малчугани да си играят край самоделна люлка до близката къща. На двора ѝ бе опънат простор с развяващо се пране. После вратата се отвори и една млада жена излезе бързешком да прибере дрехите, преди да е заваляло.
Църквата се извисяваше гордо на хълма, гледайки селото под себе си и спускащата се към морето земя. Големият асфалтиран паркинг бе нов, разграфен с прясно боядисани бели линии, за да може паството да оставя колите си в правилни богоугодни редове, а на входа и изхода му имаше решетки5, които да го пазят от овцете и техните фъшкии. По времето на Фин хората ходеха на църква пеша. Някои изминаваха километри с развети от вятъра палта, уловили с една ръка шапката си, а с другата стиснали под мишница Библията.
Редица стъпала водеха от паркинга до къщата на свещеника – голяма и двуетажна, строена по времето, когато църквата е считала, че за служителите ѝ е нормално да разполагат с по три всекидневни и пет спални – три за семейството, една за гостуващ събрат от друга енория и една, която да ползват за кабинет. От прозорците ѝ се разкриваха великолепни гледки към северния край на острова, чак до далечния, сочещ към небето пръст на фара. Но и тя също бе изложена на божия гняв на бурите и дъждовете. Дори свещениците не бяха пощадени от атмосферните условия на остров Луис.
След като се спуснеше от хълма, пътят започваше да се издига наново в продължение на близо километър покрай брега, а около него се бе скупчило селото Кробост. Макар да не можеше да го зърне оттук, Фин знаеше, че домът, където някога живееха Артър и родителите му, се намира съвсем близо. Но все още не се чувстваше готов да отиде там, затова бутна портата и прекоси паркинга по посока на стълбите, водещи към къщата на свещеника.
Почука няколко пъти и натисна звънеца, но отговор не последва. Накрая натисна бравата и вратата се открехна, разкривайки мрачно антре.
– Ехо! Има ли някой?
Единствено тишина. Той затвори и погледна към църквата. Тя изглеждаше все така масивна и внушителна, построена от големи каменни блокове, издялани от скалите в околността. С две малки кули отстрани и висока камбанария, издигаща се над сводестия вход. Камбана нямаше и Фин не помнеше някога да е имало. Камбаните бяха нещо лекомислено, с привкус на католицизъм. Прозорците също бяха сводести – два над портала, по един от двете му страни и четири по протежение на всяка стена. Високи прости прозорци. В тази строга калвинистка култура нямаше място за витражи и цветни изображения. Никакви кръстове. Никаква радост.
Едното крило на входа бе отворено и Фин влезе в преддверието, където свещеникът посрещаше членовете на своето паство и се ръкуваше отново с тях на излизане. Потискащо място, с протрито дюшеме и тъмна лакирана ламперия. Лъхащо на прах, влажни дрехи и безвремие. Мирисът му сякаш не се беше променил през последните трийсет години. Напомнящ за онези дълги неделни дни, когато родителите на Фин го караха да слуша час и половина сутрешни псалми на келтски, следвани от пламенна проповед по пладне и още една доза в шест часа вечерта, след като бе прекарал два часа от следобеда на неделно училище в задното помещение на църквата. А когато не беше там или на църква, трябваше да стои у дома, докато баща му четеше на глас от келтската Библия.
Сега той последва детските си стъпки през лявата врата към вътрешността на храма, където двата реда сурови дървени скамейки обграждаха прохода, водещ към издигнатата, оградена с перила платформа в дъното. Оттам навъсените старейшини на общността подемаха песнопенията. Високо горе се издигаше амвонът – резбован подиум, прикрепен за стената, до който се стигаше по вити стълби от двете страни. Той поставяше свещеника в доминираща позиция над простосмъртните в краката му – авторитет, който той всяка неделя укрепваше със сурови порицания и заплахи за вечно проклятие. Спасението бе в собствените им ръце, слушаха те непрестанно, стига да се оставеха в ръцете на Господ.