– Хората харесват вкуса на гуга. И дори за вас да изглеждат варварски, методите, които използват за убиването им, са бързи и безболезнени.
– Бухалки и пръти с примки? – Адамс присви в отвращение устни.
– Те са много ефективни.
– Все едно знаете.
– Всъщност знам. Правил съм го лично.
Адамс се смръщи, сякаш бе захапал парче лимон.
– Значи, няма смисъл дори да го обсъждам с вас.
– Именно. Затова нека да се върнем към нападението.
Телефонът иззвъня отново и Адамс го вдигна.
– Ало?... А, ти ли си. – Гласът му се понижи и доби оттенък на интимност. – Вече сте в Улапул? Чудесно. Кога пристига фериботът...? Окей, ще ви посрещна на терминала. – Той хвърли полуизвинителен поглед към Фин. – Виж, ще ти звънна малко по-късно. Дошли са от полицията... Да, отново. – Очите му се извъртяха с досада към тавана. – Добре. Чао засега. – Съжалявам – рече, като остави телефона на леглото. Но не личеше да съжалява.
– Още активисти ли пристигат?
– Да, щом ви интересува. Не е някаква тайна.
– Колко на брой?
– Ще бъдем общо дванайсет. По един за всеки от убийците в ловната група.
– И какво ще правите? Ще легнете пред траулера?
– Много забавно, господин Маклауд – устните му се разкривиха в престорена усмивка. – Знам, че не можем да ги спрем. Поне не тази година. Но можем да вдигнем достатъчно шум. Ще има вестници, телевизия. Цялата нация ще узнае. И ако успеем да убедим правителството да отмени изключението в закона, ловът ще стане нелегален. Тогава хора като вас просто няма да имат право да ходят там и да избиват бедните птици.
– И сте заявили всичко това пред „Хебридиън“?
– Да.
– Това трябва да ви е направило много популярен.
– Грешката ми беше, че им разреших да публикуват моя снимка. Така изгубих анонимността си.
– И какво стана после?
– Отидох до Нес да разузная обстановката. Очевидно траулерът потегля от Сторноуей, но мъжете от Кробост излизат да го пресрещнат с малка лодка от Порт ъв Нес. Исках да направя няколко снимки на местността – просто за справка. Спрях да обядвам в кръчмата в Крос и още там ме разпознаха. Трябва да ви кажа, че не съм привикнал на такъв език, господин Маклауд.
Фин с усилие потисна усмивката си.
– Значи сте приказвали с някого?
– Да, един-два пъти се изгубих и трябваше да питам за посоката. Последният човек, с когото разговарях преди нападението, стоеше пред малка грънчарница в покрайнините на Кробост. Един такъв странен, обрасъл тип. Не съм сигурен, че беше съвсем трезвен. Помолих го да ме упъти към пристанището и той го направи. Всичко се случи, докато се връщах към колата си, която бе паркирана само на двайсетина метра.
– Какво по-точно?
Адамс се помести върху леглото и леко примигна при спомена.
– Един бял бус ме засече. „Форд Транзит“ или нещо от този род. После се сетих, че съм го виждал и по-рано през деня. Вероятно ме е следил, изчаквайки удобен момент. Както и да е, той спря пред моя автомобил и от шофьорската седалка изскочи едър мъж, когото по-късно разпознах като Ангъс Макричи. Странното е, че в буса сякаш имаше и още хора, но те така и не се показаха.
– Макричи каза ли нещо?
– Нито дума. Просто започна да ме налага с юмруци. Бях толкова изненадан, че дори не реагирах. Някъде след втория удар коленете ми се подгънаха и се свлякох като чувал на земята. Тогава той взе да ме рита в ребрата и стомаха. Свих се на кълбо, за да се предпазя, и ме улучи няколко пъти в ръцете. – Адамс запретна ръкави, за да покаже синините. – Много мили хора са вашите убийци на птици, няма що.
Фин знаеше от собствен опит какво е да попаднеш в лапите на Ейнджъл Макричи и не го желаеше на никого, дори на наивник като Крис Адамс.
– Той не беше типичен жител на Кробост – отбеляза. – И може да ви учуди, но дори не е участвал в лова на птици, а е бил готвач.
– Виж, това е голяма утеха. – Гласът на мъжа тегнеше от сарказъм, но Фин не обърна внимание.
– Какво се случи по-нататък?
– Той се наведе и ми прошепна в ухото, че ако не си събера партакешите и не се омета, щял да ми навре цяла гуга в гърлото. После се качи в буса и отпраши.
– И вие видяхте номера?
– Удивително, но да. И сам не знам как съм запазил достатъчно присъствие на духа, за да го запомня.
– А относно свидетелите?
– Наоколо имаше няколко къщи и съм сигурен, че иззад пердетата надничаха лица. Къде е съвестта на тия хора, та да не дадат показания, нямам представа. Също и човекът пред грънчарницата. Той дойде, изправи ме на крака и ме отведе в къщата си. Наля ми чаша вода, но заяви, че не е видял нищо. Настоях да се обадим в полицията и той най-сетне позвъни, но крайно неохотно.