– След като Макричи е заплашил да ви навре цяла гуга в гърлото, господин Адамс, как така в събота вечер все още сте били тук?
– Първият ферибот, на който можех да се кача, отплаваше чак в понеделник. После, естествено, някой с изключително изтънчен вкус взе, че го уби, и сега вашите хора не ме пускат да си тръгна.
– Което, предполагам, напълно ви устройва, защото в крайна сметка ще можете да проведете протестната си акция.
– Изобщо не ме устройва да бъда с две счупени ребра. А ако полицията си бе свършила добре работата, вашият господин Макричи вероятно щеше да е още жив и да лежи в ареста, вместо да го бесят и кормят в някакъв навес за лодки.
Това, рече си наум Фин, не бе далеч от истината.
– Какво правихте в събота вечер, господин Адамс?
– Бях си тук, в стаята. Вечерях риба за вкъщи. И не, за съжаление, няма кой да го потвърди. Както вашите колеги вече нееднократно ми натякнаха.
Фин кимна замислено. Физически Адамс можеше и да е способен да извърши деянието, макар и трудно. При нормални обстоятелства. Но с две счупени ребра? Надали.
– Значи, обичате риба, господин Адамс?
Другият остана изненадан от въпроса.
– Да, аз не ям месо.
Фин се изправи на крака.
– А имате ли идея колко време е нужно на една риба, за да умре, лишена от кислород, буквално задушаваща се, когато траулерът изтегли мрежите на борда? – И без да дочака отговор, добави: – Дяволски по-дълго, отколкото за една гуга, уловена в примка.
IV
Оперативният щаб бе разположен в голяма конферентна зала, в дъното на коридора на първия етаж на сторноуейския полицейски участък. Двата прозореца гледаха към Кенет Стрийт и към покривите на къщите, разположени по стръмния склон към пристанището. На другия бряг на залива, отвъд мачтите на траулерите, завързани за през нощта, смътно се виждаха кулите на замъка Люс, издигащи се над дърветата. Масите и бюрата бяха дръпнати встрани, а по пода се точеха кабели, захранващи телефоните, компютрите и принтерите. Една стена бе покрита с цветни снимки от местопрестъплението, а бялата дъска бе гъсто нашарена с бележки, надраскани със син маркер. Върху сгъваем статив тихо жужеше проектор.
Когато Фин се настани пред един от четирите терминала на ХОЛМС, в помещението вече имаше към дузина полицаи, разговарящи по телефоните и тракащи по клавиатурите. Той искаше да опресни сведенията си не само относно убийството на Макричи, но и по обвиненията в побой и изнасилване, предявени срещу него. Освен това успя да отвори и файловете, свързани с убийството на Джон Сийврайт, да си припомни десетките свидетелски показания и протоколите от експертизите и аутопсията. Накрая, капнал от умора, вече не можеше да разсъждава ясно. Останалите служители бяха намалели до двама или трима. Предишната нощ почти не бе спал, а денят бе дълъг. За пръв път мислите му се насочиха към Мона и нейната заплаха. Просто не очаквай да ме завариш, когато се върнеш. И неговият отговор. Може би така ще бъде най-добре. С тези две кратки реплики те на практика бяха сложили край на връзката си. Никой от двамата не го бе планирал и най-вероятно щяха да съжаляват, най-вече за четиринайсетте пропилени години на брака им. Но имаше също и огромно чувство на облекчение. Бремето на дългото мълчаливо недоволство най-сетне бе снето от плещите му, макар и почти веднага заменено от тревогата за непредсказуемото бъдеще. Бъдеще, за което засега предпочиташе да не мисли.
– Е, докъде стигна? – попита Гън, прибутвайки към него стола си на колелца.
– До под кривата круша. – Фин се облегна назад и потърка очи. – Май ми стига толкова работа за днес.
– Тогава ще те изпратя до хотела. И без това куфарът ти още е в багажника ми.
Преминаха покрай оръжейната и административния офис. Бледожълти стени, пастелно лилав мокет. На стълбите се сблъскаха със старши инспектор Смит.
– Много мило от ваша страна да ми докладвате след аутопсията – каза той.
– Нямаше нищо за докладване – отвърна Фин и след кратка пауза добави: – Сър.
Отдавна бе открил, че тъпата наглост е най-добрият начин да се справяш със сарказма на началниците.
– Чух се с патолога. Изглежда, има доста сходства с единбургския случай. – Смит вече ги бе подминал и стоеше едно стъпало по-нагоре, за да компенсира по-ниския си ръст.
– Но недостатъчни за категорично заключение.
Другият свъси вежди.
– Е, в такъв случай най-добре да излезеш с нещо категорично до края на утрешния ден, Маклауд. Защото не искам да те задържам тук по-дълго от необходимото. Ясно?