– Разбира се, Маршели също много се грижи за нея. Тя харесва Маршели.
Фин се помъчи да си представи подобно съществуване – всичките тези години в плен на една и съща къща, в оковите на дълга към една старица, почти напълно обездвижена след инсулта, който беше получила тъкмо след като те завършиха гимназията. Отново, като че ли надникнал в главата му, Артър каза:
– Човек би очаквал, че след толкова време поне ще има благоприличието да умре и да ни остави на мира.
Фин свърна по еднолентовия път нагоре към хълма, където село Кробост се точеше в продължение на близо километър, следвайки линията на скалите. На минаване покрай църквата забеляза запалените лампи в дома на свещеника. В къщата на Макинес, разположена върху полегатия склон към морето, също светеше и можеха да се видят торфените брикети, акуратно наредени под формата на рибена кост, точно както ги бе нареждал някога бащата на Артър. Около двеста метра по-нататък, на фона на нощното небе, се очертаваше тъмният силует на собствения му роден дом. Там нямаше светлина, нямаше живот.
Той забави ход, свърна по чакълестата пътека и спря пред гаража. Луната хвърляше своята ивица от натрошено сребро над океана отвъд. През прозореца на кухнята се виждаше изправена край мивката фигура и Фин със сепване осъзна, че това е Маршели – с дълга руса коса, вече леко потъмняла, стегнато прибрана на конска опашка на тила. Не носеше грим и изглеждаше някак бледа и изнурена, със сенки под сините, изгубили блясъка си очи. Те се извърнаха по посока на звука от колата и Фин угаси фаровете, така че Маршели да не може да види друго освен собственото си отражение в тъмния прозорец. Сякаш разочарована от гледката, тя направи лека физиономия и в този момент му се стори, че отново вижда пред себе си момичето, което така го бе омагьосало още при първата им среща.
Седма глава
Измина цяла година, преди да събера кураж да пренебрегна майчината забрана да посещавам фермата на Маршели. Аз поначало рядко лъжех, но когато го правех, поне се стараех да бъде убедително. Често чувах другите деца да разправят на родителите и учителите си всевъзможни небивалици и по лицата на възрастните веднага проличаваше, че не им хващат вяра. Важно беше да измислиш нещо правдоподобно, а после да си го пазиш като полезен инструмент за употреба при нужда. Ето защо родителите ми нямаха никаква причина да се усъмнят, когато онази съботна сутрин им казах, че ще отида до Артър да си поиграем. В крайна сметка защо едно шестгодишно дете ще лъже за нещо подобно?
Разбира се, казах им го на английски, тъй като у дома келтски вече не се говореше. Езикът се оказа много по-лесен за научаване, отколкото предполагах. Баща ми, макар и с неохота, бе купил телевизор и аз с часове седях като залепен пред него. На тази възраст попивах новите познания като гъба. Просто сега за всичко имаше по две думи вместо по една.
Баща ми остана разочарован, че ще ходя при Артър, защото цяло лято се бе занимавал да ремонтира една стара лодка, изхвърлена от морето на плажа. Върху нея нямаше име, а боята бе напълно избеляла от солената вода. Въпреки това той помести обява с нейното описание в „Сторноуей Газет“, предлагайки да я върне на законния ѝ собственик, ако той предяви правата си. Прояви педантична честност, но въпреки това мисля, че остана доволен, когато никой не се появи и той можеше с чиста съвест да я нарече своя.
Онова лято прекарвах дълги часове с него да търкам дървения корпус и да държа тезгяха да не се клати, докато той режеше нови дъски от още материал, изхвърлен от морето. Успя да се сдобие евтино с ключове за греблата от една разпродажба, а самите гребла изработи собственоръчно. По-късно възнамеряваше да ѝ сложи мачта и да опъне върху нея платно от големия къс зебло, който бяхме намерили при една от нашите плажни експедиции. Имаше също стар развален извънбордов мотор, който все се канеше да ремонтира, за да можем да се придвижваме както с него, така и с помощта на вятъра. Но всичко това беше в перспектива. Засега искаше просто да я пусне на вода в първия слънчев ден и да гребе от Порт ъв Нес до пристанището на Кробост.
Беше я боядисал отвън и отвътре, за да я предпази от солта. Лилава, естествено, както и всичко останало в нашия живот. А от двете страни на носа с пищни бели букви бе изписано името ѝ – „Ейли“, което бе келтският вариант на Хелън, името на майка ми.
Моментът наистина бе идеален за целта – ясно съботно утро през септември, преди бурите, които щяха да настъпят с равноденствието. Слънцето светеше ярко и в лъчите му все още имаше топлина, а лекият ветрец едва браздеше спокойното море. Баща ми заяви, че днес ще бъде големият ден, и аз бях разкъсан от жестока дилема. Въпреки това казах, че вече съм обещал на Артър. Баща ми отговори, че с него можем да си играем и другата събота, защото дотогава времето най-вероятно ще се развали и „Ейли“ ще трябва да остане под покривалото си на двора чак до следващата пролет. И че ако не искам да тръгна с него, ще отиде сам. Предполагам, надяваше се, че ще променя решението си и в крайна сметка ще изкараме заедно лодката на първото ѝ плаване. Не можеше да проумее как пропускам подобен шанс. Работата бе там, че аз действително можех да си играя с Артър по всяко време, но този ден въпреки стриктната забрана на майка ми бях обещал на Маршели, че ще я посетя във фермата. И дори това да разбиеше сърцето на баща ми, а вероятно и моето, нямаше да наруша дадената дума.