И така, изпълнен със смесени чувства, аз се сбогувах и се упътих по посока на дома на Артър, превил плещи под тежестта на лъжата. Бях му казал да не ме очаква тази събота, защото ще бъда зает. Скоро свърнах по пътеката през полето и тичах, докато не се уверих, че от Кробост вече не могат да ме видят. Отне ми десетина минути да стигна пътя Крос – Скигерста, където завих по посока на Милънейс. Вече познавах маршрута добре, защото цяла година бях изпращал Маршели след училище заедно с Артър. Но за първи път се осмелявах да отида в събота. Рандеву, уредено тайно по време на откраднат разговор на площадката. Бях преценил, че е най-добре Артър да не знае нищо по въпроса. Поне веднъж исках Маршели само за себе си. Но докато се спусках надолу по хълма по черния път, водещ към фермата, изпитах вина заради измамата – неприятно чувство, все едно си преял тайно с лакомства.
Пред бялата порта спрях в колебание. Все още не бе късно да променя решението си. Ако тичах през целия път, вероятно щях да се прибера, преди баща ми да е качил лодката върху ремаркето, и никой нищо нямаше да разбере. Но ето че вятърът довя до мен гласче, звънко и ясно:
– Фииин... Здрасти, Фин!
Вдигнах очи и видях Маршели, припкаща по пътеката откъм къщата. Навярно ме бе наблюдавала, така че вече нямаше връщане назад. Тя пристигна запъхтяна, с пламнали бузи и ярки като синчец очи. Косата ѝ бе сплетена на плитки както в първия учебен ден и вързана със сини панделки, в тон с очите.
– Хайде, влизай. – Тя отвори портата, сграбчи ме за ръката и аз, преди да разбера какво става, преминах от другата страна на огледалото и се озовах в нейния свят.
Майката на Маршели бе красива жена, която миришеше на рози и говореше английски със странен мек акцент, звучащ почти като музика в ушите ми. Имаше вълниста кестенява коса и шоколадови очи и бе облечена с кремав вълнен пуловер и сини дънки, върху които носеше щампована престилка. На краката си бе обула зелени гумени ботуши и явно нямаше нищо против да ръси засъхнала кал от подметките им навред по пода на голямата кухня. Тя прогони навън две игриви кучета порода „Бордър коли“, заръча ни да сядаме на масата и ни наля две големи чаши мътна домашна лимонада. Каза, че ме е виждала в църквата заедно с родителите ми, но аз нямах спомен да съм я забелязвал там. Беше пълна с въпроси. Какво работи баща ми? А майка ми? Какъв смятам да стана, когато порасна? Аз нямах и най-малка представа, но не исках да си го призная, затова отвърнах, че искам да стана полицай. Тя повдигна учудено вежди, но се съгласи, че професията е добра. През цялото време усещах върху себе си очите на Маршели, слушаща внимателно отстрани, но нарочно не се обръщах да я погледна, защото знаех, че само ще се изчервя.
– Е – попита майка ѝ, – ще останеш ли за обяд?
– Не – отсякох, но после си дадох сметка, че вероятно съм прозвучал нетактично и добавих: – Обещах да се прибера у дома до дванайсет. Мама каза, че дотогава ще е сготвила, а после с татко ще излизаме с лодката. – Бързо ми ставаше ясно, че изричането на една лъжа води до друга. А после и до следваща. Започнах да изпадам в паника, че може да ме питат още нещо, за което да се наложи да излъжа, затова реших да сменя темата: – Може ли още малко лимонада, моля?
– По-късно – каза Маршели, след което се обърна към майка си: – Отиваме да си играем в плевнята.
– Добре, само внимавайте за кърлежи.
– Кърлежи? – попитах, когато излязохме на двора.
– Да, едни дребни гадинки. Трудно се виждат, но живеят в сеното и обичат да хапят. Ето, виж. – Тя запретна крачола на дънките си и ми показа малките червени петънца по крака си. Някои бяха разчесани и кървяха.
Бях ужасѐн.
– Защо ще ходим там тогава?
– Не бой се, нали сме с дълги панталони. А и теб сигурно няма да те ухапят. Татко казва, че обичали само английска кръв.