Тя отново ме улови за ръка и ме поведе през двора на фермата. Половин дузина кокошки се разбягаха с кудкудякане пред нас. Отляво имаше каменен обор, където хранеха и дояха кравите, а също кочина, в която три едри розови прасета ровеха със зурли сред пръсната слама и едро нарязано цвекло. Изглеждаше, че единственото, което ги интересува, е да ядат, дрискат и пикаят. Острият сладникав мирис на свинска тор изпълваше въздуха и аз сбърчих нос.
– Тук вони.
– Нали е ферма. – Маршели явно намираше това напълно в реда на нещата. – Животните така си миришат.
Отвътре плевнята беше огромна, пълна с бали сено, които стигаха почти до тавана. Маршели започна да се катери по тях, но по едно време се обърна и като видя, че още стоя край вратата, раздразнено ми махна с ръка.
– Хайде, какво чакаш!
Неохотно я последвах нагоре, докато не се озовахме в тясно празно пространство под самия покрив от гофрирана ламарина. То бе напълно заградено и до него се стигаше само по едрите стъпала, образувани от балите сено.
– Това е моето местенце. Татко ми го направи. Разбира се, ще изчезне през зимата, щом започнем да даваме сеното на животните. Как ти се струва?
Озърнах се в захлас. Аз не притежавах никакво място, което да бъде само мое, с изключение на миниатюрната си таванска стаичка, в която не можех да върша нищо, без цялата къща да чуе. Затова и прекарвах повечето си време навън.
– Супер е.
– Гледал ли си каубойски филми по телевизията?
– Естествено – отвърнах небрежно, сещайки се за един сериал с герои, наречени Смит и Джоунс, който ми бе малко трудно да следя.
– Добре, защото знам страхотна игра на индианци и каубои.
Отначало помислих, че става дума за някаква игра с пионки, докато не се оказа, че аз трябва да бъда каубоят, пленен от войнствено племе, а тя – индианската принцеса, която се влюбва в мен и ми помага да избягам. Не останах особено въодушевен, защото не приличаше на никоя от игрите, които бяхме играли с Артър, но Маршели вече бе обмислила всеки детайл и не ми остави място за отстъпление.
– Ти сядай тук – отведе ме в един ъгъл и ме накара да седна с гръб, притиснат в балите. После отиде до някакво скривалище в сеното и се върна с парче въже и голяма червена носна кърпа в ръце. – А аз ще те завържа.
– Не мисля, че идеята е добра – понечих да се изправя, но тя ме бутна обратно с неподозирана сила.
– Разбира се, че е добра. Трябва да си вързан, за да мога да се поява аз и да те развържа. А няма как да се вържеш сам, нали?
Приех съображенията ѝ с голяма неохота и тя завърза първо ръцете ми зад гърба, а сетне прокара въжето до глезените ми и омота и тях. Седях безпомощен, с подвити под брадичката колене, докато Маршели отстъпи назад, съзерцавайки с доволна усмивка творението си. Започвах сериозно да се съмнявам доколко е било разумно изобщо да идвам във фермата. Каквото и да си бях представял, че ще правим, то със сигурност не беше това. Но най-лошото тепърва предстоеше. Маршели се наведе и започна да покрива лицето ми с носната кърпа.
– Ей, какво правиш? – дръпнах глава встрани в напразен опит да я спра.
– Стой мирно, глупчо. Трябва да си с вързани очи. Индианците винаги връзват очите на пленниците си. А и ако ме видиш, че идвам, може неволно да ни издадеш.
Усетих как в мен се надига паника. Тя определено не бе с всичкия си.
– Да ни издам на кого? – озърнах се в тясното, оградено с бали сено пространство. – Тук няма никого!
– Разбира се, че има. Но в момента всички спят. Това е единствената причина да мога да се промъкна незабелязано и да те освободя. А сега не мърдай, за да ти сложа превръзката.
Не бях в положение да се противя, след като вече ѝ бях позволил да стигне дотук, затова въздъхнах шумно и със смирено негодувание се подчиних. Тя се наведе отново, постави нагънатата кърпа върху очите ми и я върза стегнато зад тила. Светът помръкна. Виждах единствено червеникаво сияние от оскъдната, проникваща през краищата на плата светлина.
– Добре, а сега не издавай нито звук – прошепна Маршели и сеното прошумоля от нейните отдалечаващи се стъпки. Настъпи тишина. Дълга тишина. Толкова дълга, че взех да си мисля, че това е просто лоша шега и тя е избягала, оставяйки ме вързан тук. Добре, че поне устата ми не беше запушена.
– Какво става? – подвикнах.
– Шшшт! – разнесе се неочаквано близо до мен. – Ще те чуят. – Гласът ѝ не беше дори шепот, а по-скоро дихание.
– Кой?
– Индианците.
Въздъхнах и зачаках. Не можех да изпъна крака и усещах как те постепенно се схващат. Опитах да се наместя по-удобно, но бях спрян от ново шъткане на Маршели. Чувах я как се движи около мен, пристъпва на пръсти в своето тайно скривалище. И изведнъж подскочих от изненада. Долових върху лицето ми горещия ѝ дъх, в който все още се усещаше мирисът на лимонада. В следващия миг усетих и вкуса ѝ, защото меките влажни устни се притиснаха в моите. Това ми дойде така неочаквано, че дръпнах глава назад, удряйки я в балата сено зад гърба си. Маршели взе да се киска.