В края на часовете вече почти се задушавах. Нямах търпение да изляза навън, където леденият вятър щеше да изпълни дробовете ми със свеж солен морски въздух. Повлякох нозе по шосето и се отбих в магазина, където с последните джобни пари си купих захарна пръчка. Нуждаех се от нещо сладко, за да се успокоя. Точно срещу магазина започваше черен път през полето, водещ до канавките горе на хълма, изровени от поколения жители на Кробост, копаещи торф. Поех мрачно по него, знаейки, че от върха се открива гледка чак до Суейнбост и ще мога да видя микробуса, връщащ се от Сторноуей. Бях ходил там през лятото да копая торф заедно с родителите си – тежка, изнурителна работа, при която меките торфени чимове се изрязваха със специална лопата и се нареждаха на купчини по пет да съхнат на топлия вятър. После трябваше да ходиш да ги обръщаш, а накрая, когато вече станат достатъчно сухи, да ги натовариш на ремарке и да ги откараш с трактор в двора си, където да ги струпаш на огромна камàра. Приготвени правилно, те не прогизваха от дъжда и осигуряваха гориво за дългата студена зима. Но рязането бе най-трудната част, особено ако нямаше вятър. Защото тогава те нападаха мушиците – малки хапещи твари, шотландското проклятие. Толкова дребни, че поотделно едва се виждаха, но ако се съберяха накуп, образуваха цели тъмни облаци, които влизаха в косата ти, под дрехите ти, хранеха се с твоята плът. Ако те заключеха за един ден в стая, пълна с тях, със сигурност щеше да полудееш. И понякога при рязането на торф тъкмо това се случваше.
Сега обаче, в средата на хебридската зима, мушици нямаше. Само вятърът се носеше над мъртвата трева и небето злобно плюеше дъжд. Видях приближаващите фарове, преди да осъзная, че това е микробусът, превалящ хълма откъм Крос. Там, където пътят свиваше към училището, той спря, включи аварийните светлини и свали децата от Кробост. Те бяха само три – Маршели, Артър и Калъм. Микробусът потегли отново, а те поговориха известно време на кръстовището, след което Артър и Калъм забързаха по посока на Кробост, а Маршели пое към Милънейс. Постоях още минута, като хрусках захарната пръчка и я наблюдавах в далечината. Оттук изглеждаше съвсем мъничка и едва ли не самотна. Походката ѝ изглеждаше някак тежка и по необясним начин навяваше униние. Изведнъж страшно ми дожаля за нея, прииска ми се да се втурна надолу по хълма, да я притисна в прегръдките си, да ѝ кажа, че съжалявам. За своята ревност, за това, че съм я наранил. И все пак нещо ме удържаше. Същата неохота да разкривам чувствата си, която ме е преследвала през по-голямата част от живота ми.
Тя почти се бе изгубила от погледа ми в зимния сумрак, когато най-сетне преодолях вродената си сдържаност и се втурнах подире ѝ. Размахвах ръце подобно на вятърна мелница, за да запазя равновесие, докато ботушите ми затъваха в жвакащия торф, а пасящите овце се разпръсваха в паника пред мен. Край пътя имаше ограда от бодлива тел, която прескочих, разпаряйки панталона си. Докато я настигна, останах без дъх. Тя нямаше как да не ме е чула, но въпреки това не се обърна и аз се запитах дали през цялото време не е знаела, че съм горе на хълма и не ме е наблюдавала. Известно време вървяхме редом, без да разменим и дума. Накрая, щом дишането ми се възстанови, попитах:
– Е, как мина?
– Конкурсът ли?
– Да.
– Ужасно. Щом видя публиката, Артър се паникьоса. Постоянно смучеше инхалатора си и не можа да излезе на сцената. Трябваше да играем без него, но бяхме репетирали съчетанието за шестима и с петима не се получи нищо. Никога повече няма да го направя!
Въпреки надигналото се в мен облекчение, граничещо с възторг, се постарах да запазя сериозен тон.
– Много жалко.
Тя ме изгледа изпод вежди, като навярно подозираше, че ѝ се подигравам, но аз си бях придал подобаващо тъжен вид.
– Не чак толкова. И без това не ми харесваше. Танците са за глупави момичета и мекушави момчета. Записах се в групата само защото майка ми настоя.
Отново потънахме в мълчание. Пред нас в ниското вече се виждаха светлините на фермата Милънейс. Щеше да се наложи да се прибирам по тъмно, но имах в чантата си фенерче. Майка ми винаги ме караше да го нося през зимата – дните бяха толкова къси, че не се знаеше кога ще ти потрябва. Пред портата спряхме и тя заговори първа: