– Защо спря да ме изпращаш след училище?
– Реших, че предпочиташ компанията на Артър.
Маршели ме погледна и при вида на сините ѝ очи, пронизващи мрака, изпитах странна слабост в нозете.
– Артър е досадник. Влачи се след мен навсякъде. Дори се записа в групата по танци, за да сме заедно. – Не знаех какво да отвърна и тя продължи: – Той не ме интересува. Аз харесвам теб, Фин. – И като лепна върху бузата ми бърза лека целувка, тя се обърна и побягна по пътеката към къщата.
Стоях в тъмното, усещайки мястото, където устните ѝ ме бяха докоснали. Тяхната топлина и мекота се задържаха дълго време, преди най-сетне да докосна лице с върховете на пръстите си и да разваля магията. Тогава се обърнах и поех към пътя Крос – Скигерста с гърди, изпълнени с гордост и щастие. Вкъщи положително щяха да ми се карат, но в момента това изобщо не ме интересуваше.
Осма глава
Щом чу Артър да прекрачва прага, Маршели се извърна от мивката. В очите ѝ напираше гняв, а от устните ѝ бяха готови да се откъснат думи на укор, преди да осъзнае, че съпругът ѝ има придружител. Фин още не бе влязъл в осветеното антре, тъй че тя не знаеше кой е – просто сянка на стълбите пред къщата.
– Съжалявам, че закъснях. Срещнах в града един стар приятел, който ме докара. Реших, че може да искаш да го видиш.
Щом Фин пристъпи в ярката светлина на кухнята, върху лицето на Маршели се изписа шок, който бързо се примеси със смущение. Тя избърса зачервените си от миенето на чинии ръце в престилката, сетне с неволен жест приглади падналия над очите ѝ кичур коса. Видът ѝ бе на млада жена, още недостигнала средната възраст, която е спряла да се грижи за себе си. А също и да се интересува какво мислят другите за нея. До момента.
– Здравей, Маршели – промълви едва чуто Фин.
– Здравей, Фин.
Дори само изговарянето на името, което тя сама му бе дала преди толкова много години, го изпълни с дълбока тъга. Заради нещо ценно и безвъзвратно изгубено. Все така смутена, тя се облегна на мивката и скръсти ръце на гърдите си в отбранителна поза.
– Какво те води на острова?
Въпросът прозвуча сухо и прозаично на фона на обстоятелствата. Артър отговори вместо него:
– Дошъл е да разследва убийството на Ейнджъл Макричи.
Маршели кимна незаинтересовано.
– И дълго ли ще стоиш?
– Не, вероятно само ден-два.
– Надяваш се толкова бързо да хванеш убиеца? – подхвърли Артър.
Фин поклати глава.
– Предполагам, че веднага щом изключат връзката с единбургското убийство, ще ме върнат обратно.
– Значи, според теб няма връзка?
– По нищо не личи да има.
Маршели все така не проявяваше интерес към темата.
– Изобщо не си се променил – каза, оглеждайки Фин.
– Нито пък ти.
Тя се засмя и в очите ѝ проблясна непресторена веселост.
– Все същият стар лъжец. – Фин продължаваше да стои на прага, сякаш нямаше намерение да влиза. – Вечерял ли си?
– Ще хапна нещо в Сторноуей.
– Как ли пък не – изръмжа Артър. – Докато се върнеш, всичко ще е затворено.
– Има пай във фурната – каза Маршели. – Ще се стопли за десетина минути. Държа го готов за Артър, нали никога не знам кога ще се прибере.
– Именно. – Съпругът ѝ затвори вратата зад гърба на Фин. – Твоята по-ненадеждна половинка. Ще подрани ли този път, или ще закъснее? Трезвен ли ще бъде, или пиян? Така поне животът е по-интересен, нали, Маршели?
– Не знам как бих го живяла иначе – отвърна с равен тон тя и се обърна към печката. Фин се опита да долови хумор в репликата, но не успя. – Хайде, приготвяйте се, след малко ще сервирам.
– Ела, да сипем по едно. – Артър го поведе към тясната всекидневна, задръстена допълнително от масивна мека мебел и голям телевизор с плосък екран. Той бе включен с намален звук и предаваше някакво риалити шоу. Лошата картина и твърде усиленият контраст го правеха почти невъзможно за гледане. Инак стаята бе уютна, със спуснати завеси и тлеещ в камината торф. – Сядай. – Артър отвори барчето на бюфета, разкривайки колекция от бутилки. – Какво ще пиеш?
– Нищо, благодаря. – Фин се настани в едно от креслата, мъчейки се да надзърне оттам към кухнята.
– Хайде де, колкото за апетит.
Фин въздъхна. Явно нямаше измъкване.
– Добре, само една капка.
– Артър наля две големи уискита и му подаде едното.
– Сландже.
– Сландже ва – отвърна на келтската наздравица Фин и отпи малка глътка, докато Артър гаврътна наведнъж половината чаша.