В този момент вратата зад гърба му се отвори и оттам се появи младеж на шестнайсет или седемнайсет години. Слаб, към метър и осемдесет на ръст, със сламеноруса коса, подстригана късо отстрани, а отгоре по-дълга и изправена с гел. На дясното му ухо висеше кръгла обеца. Беше облечен със суитшърт с качулка и широки сини дънки с провиснали крачоли над разхлабени бели маратонки. Като цяло бе симпатичен, със сините очи на майка си.
– Кажи здрасти на чичо си Фин – рече Артър.
Фин се изправи, за да се здрависа с момчето. Ръкостискането му се оказа здраво, а очите, навяващи така обезпокоителни спомени, гледаха прямо.
– Нарекохме го Фионлах – прозвуча гласът на Маршели.
Той се обърна и я видя да ги наблюдава от прага на кухнята. Върху лицето ѝ се бе появило странно изражение, а по бледите ѝ по-рано страни бе избила руменина.
– Радвам се да се запознаем, Фионлах. – Беше му странно да произнася собственото си име. То бе достатъчно разпространено на острова, но от друга страна, дали бе възможно да са кръстили своя син на него?
– Ще вечеряш ли с нас? – попита Артър момчето.
– Той вече е ял – каза Маршели.
– Е, тогава поне може да седне да пийнем по едно.
– Все още се мъча с компютъра – поклати глава Фионлах. – Мисля, че дънната платка е заминала.
– Не можеш ли да я оправиш?
– Не, май ще трябва да я сменим. А тя струва почти колкото нов компютър.
– Нямаме пари да купуваме през ден нови компютри – отсече Артър. – Като си намериш работа, спестявай и си купи сам.
– Какъв е компютърът? – намеси се Фин.
– Нищо особено – отвърна младежът. – Един стар Ай Мак Джи 3.
– И защо мислиш, че проблемът е в дънната платка?
Фионлах въздъхна безпомощно.
– Екранът потъмня така, че едва се чете. А и изображението е едно такова свито, сякаш сплескано.
– На каква операционна система си?
– О, много съм назад. Току-що ъпгрейднах от деветка на „Ягуар“. Ще ми се да инсталирам „Снежен леопард“, но на тая машина няма начин да тръгне.
– За бога, момче! – изсумтя Артър. – Не можеш ли да използваш някой шибан разбираем език? Ти вдяваш ли нещо от тия щуротии, Фин?
– Не е нужно да ругаеш – намесата на Маршели издаваше, че се чувстваше неловко.
– Всъщност, да – каза Фин. – Тъкмо уча задочно програмиране.
– Да пукна дано. Навремето не знаеше бъкел английски, а сега си научил „компютърски“ – рече Артър и сам се засмя на шегата си.
– Тогава ли започна проблемът, Фионлах? – обърна се Фин към своя съименник. – Когато инсталира новата система?
– Да, на другия ден – кимна младежът. – На всичко отгоре трябваше здраво да се изръся за нова памет.
– Мен питай – изръмжа баща му, като допи уискито и се пресегна да си налее ново. – Нали всичко от моя джоб излиза.
– Къде е компютърът? – попита Фин. – В твоята стая?
– Да.
– Може ли да му хвърля едно око?
– Разбира се.
Фин остави чашата си върху масичката за кафе и последва Фионлах към антрето. Оттам по стълбище се стигаше до таванско помещение.
– Мястото доста се е променило, откакто го помниш – обади се идващият след тях Артър. – Направих стаичка за малкия на тавана. Ние с Маршели ползваме спалнята на нашите, а майка ми – моята. Кабинетът на татко служи като стая за гости.
– Не че някой някога ни идва на гости – промърмори вече стигналият до горната площадка Фионлах.
– Какво? – подвикна отдолу баща му.
– Нищо, просто казвам да внимавате да не се спънете, че мокетът на последното стъпало се е разковал. – Младежът погледна заговорнически Фин, който му смигна и получи мимолетна усмивка в отговор.
Таванската стая заемаше подпокривното пространство от северната страна на къщата. Таванът бе скосен и на него имаше две капандури, през едната от които се разкриваше гледка към пролива Минч. Върху бюро под другата бе поставен компютърът. Кръгът на настолната лампа само подсилваше тъмнината, обгърнала останалата част от помещението. Смътно се забелязваха налепени по стените плакати на футболисти и поп звезди. От невидими тонколони се носеше гласът на Еминем.
– Вземи да изключиш тая гадост. – Артър се бе качил подир тях и стоеше облегнат на касата на вратата, все още с уискито в ръка. – Направо ми се повдига, като чуя рап.
– Аз пък харесвам Еминем – отвърна Фин. – Текстовете му са добри, ако се заслушаш. Той е нещо като Боб Дилън на днешното поколение.
– Търкулнало се гърнето, та си намерило похлупака – изсумтя Артър.
– Държа повечето си музика на компютъра – каза Фионлах. – Но откакто се развали, не мога да отварям файловете.
– Имаш ли интернет? – попита Фин.
– Да, преди два месеца инсталирахме кабелен.