Фин сложи в уста парче от пая.
– Можеше да е и по-зле.
– А някога щяхме да променяме света – поклати тъжно глава тя.
– Светът е като времето, Маршели. Нямаш власт над него. Нито можеш да го моделираш. Той моделира теб.
– Философ, както винаги. – Тя неочаквано протегна ръка и леко прокара пръсти по бузата му. – И все така красив.
Фин неволно се изчерви и се засмя, за да скрие смущението си.
– Не трябваше ли аз да го кажа на теб?
– Е, ти никога не си бил добър лъжец. Помня, че още щом те зърнах в първия учебен ден, реших, че не съм виждала по-голям красавец от теб. Затова и исках да седя до теб. Нямаш представа колко ревнуваха другите момичета.
Той наистина нямаше представа. Дори не бе забелязвал друга освен Маршели.
– Ако само знаех какво магаре си, щях да спестя и на двама ни доста главоболия. – Тя се усмихна и в ъгълчетата на устата ѝ се образуваха същите трапчинки, които той помнеше така добре. Същото игриво пламъче в очите.
– Да знаеш, че изобщо не си се променила.
– О, напротив. Промених се в повече отношения, отколкото можеш да си представиш. – За известно време тя сякаш съсредоточи вниманието си върху храната, но сетне добави: – Често си мислех за теб през годините. За нас. Какви бяхме като деца.
– Аз също. – Фин наклони глава и по устните му заигра усмивка. – Още пазя онази бележка, която ми изпрати. Преди танцовата забава по случай завършване на началното училище. Беше я подписала „Момичето от фермата“.
– О, боже! – Тя се плесна с ръка по челото при изникването на спомена, заровен някъде дълбоко в паметта ѝ. – Нима не си я изхвърлил?
– Не. Малко е овехтяла и опърпана по краищата, но е у мен.
– Кое е у теб? – Артър се появи в кухнята и се пльосна тежко върху празния стол. Атмосферата на интимност изчезна яко дим. Той загреба голяма хапка пай и се обърна с пълна уста към Фин, който неохотно събираше сили за нова лъжа. – Кажи, де?
– Една стара снимка на класа.
– А, да, помня я. Онази, на която мен ме няма. Нали бях болен.
– Същата. Ти беше получил силен пристъп на астма предишната вечер.
– Едва не хвърлих топа тогава. Може би щеше да е по-добре за всички ни, а? – Артър поля храната си с уиски и обходи с взор своите събеседници. Фин забеляза, че е напълнил отново чашата. – Какво, никой ли няма да каже: „Не, Артър, щеше да е ужасно, ако беше умрял тогава. Животът просто нямаше да е същият“.
– Е, това поне е вярно – рече Маршели и той я изгледа изпод вежди.
Продължиха вечерята в мълчание. Артър омете чинията си и я отмести встрани, при което зърна празната чаша на Фин.
– Защо не се обаждаш да ти долеем, синко?
– Всъщност аз по-добре да вървя. – Той се изправи и избърса уста с хартиената салфетка, която Маршели беше сложила пред него.
– Да вървиш къде?
– Обратно в Сторноуей.
– И как ще стигнеш?
– Ще си викна такси.
– Не ставай глупав, човече. Ще ти струва цяло състояние. Тази вечер ще спиш у дома, а утре ще те откарам до града.
Маршели се изправи и взе да разтребва масата.
– Ще отида да приготвя леглото в стаята за гости.
Докато тя се върне, Артър завлече приятеля си в дневната и напълни отново чашите. По телевизията даваха футболен мач, но с намален звук. Той вече бе доста пиян, със замъглени, полупритворени очи. Заваляйки думите, се впусна да разправя история за някакъв инцидент с велосипед от детството им, който Фин напълно бе забравил. След като го слуша известно време, полицаят каза, че иска да долее вода в питието си. Отиде в кухнята и изля половината уиски в мивката. После продължи да чака Маршели да се върне, като съжаляваше, че толкова лесно се е съгласил да остане. Накрая тя се появи. Видът ѝ бе уморен, а когато погледна към мъжа си, на лицето ѝ се появи странно отпуснато изражение. Може би примирение.
– Е, аз ще си лягам – каза и отиде да угаси лампата в кухнята. – Приятни сънища.
Фин се изправи разочаровано от мястото си.
– Лека нощ.
Тя поспря за миг в антрето и очите им се срещнаха.
– Лека нощ, Фин.
– Майната ти – измърмори Артър, след като вратата се затвори зад нея и опита да фокусира погледа си върху Фин. – Знаеш ли, че ако не беше ти, никога нямаше да се оженя за нея.
– Глупости! – отвърна другият, уязвен от жлъчния му тон. – Та ти я преследваше още от първата седмица в училище.
– Дори нямаше да я забележа, ако не се беше вкопчила в твоя милост. Никога не съм си падал по нея, просто се мъчех да я държа настрана от теб. Ти ми беше приятел, Фин Маклауд, кажи-речи от момента, в който сме проходили. А тя все гледаше да ни раздели, да забие клин помежду ни. – Той се засмя – мрачен горчив смях. – И да пукна, ако все още не го прави. Мислиш ли, че не забелязах червилото? И грима? Ако смяташ, че е било заради теб, дълбоко се лъжеш. Беше единствено за да ми покаже среден пръст. Защото за мен не се е издокарвала така от много дълго време.