Още в края на основното ни образование тя стана странно незабележима за мен, макар пътищата ни постоянно да се пресичаха. След като постъпихме в гимназията „Никълсън“ в Сторноуей, вече се виждахме по-рядко – случайна среща в коридора или на улицата в събота вечер, всеки със своята компания. Знаех, че ходи с Артър, макар той да посещаваше различно училище. Засичах ги заедно по партита и танцови забави. Знам, че през последната година се разделиха – той трябваше да се явява на поправителни, а тя за кратко тръгна с Доналд Мъри.
Аз самият смених доста момичета, но никоя не се задържаше задълго. Обикновено повечето изчезваха след запознанството с леля ми. Сигурно наистина им се е виждала странна птица. Бях свикнал с нея като със стара вещ, която се търкаля из стаята ти, докато накрая спреш да я забелязваш. Но ето че училището свърши, аз бях свободен и нямах никакво намерение да се обвързвам. Глазгоу ме зовеше с безгранични нови възможности и ми се виждаше глупаво да се обременявам с товар от острова.
Помня как през първата седмица на юли двамата с Артър се разхождахме по плажа край Порт ъв Нес. Настроенията ни бяха диаметрално противоположни. По време на подготовката за университета бях прекарал безкрайни часове заключен в кабинета на баща му. Господин Макинес бе взел задачата присърце и не ми даваше дори миг почивка. Сякаш бе решил да инвестира в мен всички амбиции и стремежи, пазени за собствения му син, след като последният се провали на матурата и трябваше да се явява на поправителни. Това породи напрежение между нас, което според мен се дължеше на ревност. Често се срещахме и разхождахме заедно из селото в неловко мълчание. Помня как веднъж стояхме на пристанището в Кробост и хвърляхме камъни във водата в продължение на цял час, без да разменим нито дума. Никога не обсъждахме моите занимания с баща му – те лежаха като тъмна сянка помежду ни.
Но всичко това вече бе минало и денят сякаш отразяваше душевното ми състояние. Спокойните води на залива искряха под яркото слънце, а във въздуха едва полъхваше топъл бриз. Бяхме свалили обувките и чорапите си, навили нагоре крачолите на панталоните и шляпахме боси сред малките вълнички, плискащи се по брега, оставяйки девствени следи върху гладкия пясък. Носехме найлонов чувал от онези, в които продават торфени брикети, и възнамерявахме да наловим раци от езерцата, останали след отлива сред скалите в далечния край на плажа. За мен предстоящото лято се очертаваше като блажена поредица от подобни дни, лишени от всякакво напрежение и изпълнени с простите радости на живота.
Артър обаче бе мрачен и потиснат. През септември му предстоеше да започне стаж като заварчик и за него времето изтичаше като пясък между пръстите. Това бе последното лято на момчешките му години. След него го чакаше единствено перспективата на тежкия еднообразен труд и отговорностите на зрелостта.
Сред тези скални езерца сякаш цареше друг свят, скрит от реалността. Единствените звуци бяха крясъците на чайките и шумът на морето, надигащо се нежно, за да срещне брега. Водата бе кристално бистра, загрята от слънцето, а в нея пъстрееха плавно поклащащи се водорасли и черупките на раци, вкопчени упорито в черните камъни. Наловихме близо две дузини, преди да спрем за по цигара. Аз бях наследил кожата на баща си и макар да бях рус, хващах силен тен. Подложих свитата си на топка тениска вместо възглавница, легнах по гръб и затворих очи, унесен от звуците на чайките и вълните. Артър седеше до мен, свил колене под брадичката си, и мрачно дърпаше от цигарата. Странно, но пушенето сякаш не се отразяваше на астмата му.
– Всеки път, щом си погледна часовника – заговори след малко, – още една минута е отлетяла. После един час, един ден. Скоро ще стане седмица, а подир нея и месец. Като мине още един месец, ще дойде първият ми работен ден. – Той поклати глава. – А сетне, докато се обърнеш, ще дойде и последният. И тогава ще ме заровят в кробосткото гробище. И за какво е всичко това?
– За бога, човече. Това са поне шейсет или седемдесет години, а ти ги описа като някакъв миг. Целият живот е още пред теб.
– Лесно ти е да го кажеш, нали се махаш оттук. Планът ти за бягство е вече начертан. Глазгоу. Университетът. Светът. Всичко, но не и тази дупка.
– Ей, огледай се наоколо – повдигнах се на лакът аз. – Кое може да бъде по-хубаво от това?
– Да, бе. – Гласът на Артър тегнеше от сарказъм. – Затова нямаш търпение да си обереш крушите оттук, нали? – Не можах да намеря отговор. Той метна фаса си във водата и ме погледна. – Какво стана, езика ли си глътна? Кажи ми, на какво да се радвам. На това, че година след година ще се потя зад някаква маска, заварявайки късчета метал? Още отсега мога да подуша миризмата. И всеки ден ще пътувам по едно и също шосе от Нес до Сторноуей, докато за награда не получа една дупка в земята.