– Баща ми правеше същото – отвърнах. – Може и да не е било точно мечтата му, но никога не съм го чул да се оплаква. Напротив, казваше, че е живял добър живот. И се стараеше да извлече максималното от часовете, през които не беше на работа.
– Затова толкова прокопса накрая. – Думите се изплъзнаха от устата му, преди да се усети, и той бързо ме погледна със съжаление в очите. – Извинявай, Фин, не исках да прозвучи така.
– Знам – кимнах с чувството, че единственият облак в небето току-що е хвърлил сянката си върху мен. Собствената ми горчилка за миг надигна глава. – Но предполагам, че си прав. Може би, ако не беше отделял толкова време за своя Господ, щеше да му остане повече за живеене. – После поех дълбоко дъх и направих целенасочено усилие да се отърся от мрачните мисли. – Както и да е, за университета още нищо не е решено. Всичко зависи от резултатите на изпитите.
– Хайде стига, зубър такъв – махна с ръка Артър. – Баща ми ще остане разочарован, ако не си изкарал само шестици.
Тогава чухме гласовете на момичетата. Отначало само откъслечни разговори и смях, които постепенно се усилваха с приближаването си. Още не ги виждахме, а и те, естествено, не виждаха нас. Артър долепи пръст до устните си и ми даде знак да го последвам. Изкатерихме се боси по скалите и ги зърнахме на не повече от трийсет метра от нас. Веднага снишихме глави, за да не ни забележат. Бяха три или четири, всичките местни, на наша възраст. Докато надничахме предпазливо, те извадиха от кошниците си хавлии и ги проснаха на пясъка. Една от тях разстла тръстикова рогозка и нареди върху нея чипс и бутилки джинджифилова бира. После всички започнаха да събличат дънките и тениските си, разкривайки бански костюми и снежнобяла плът.
Предполагам, подсъзнателно съм регистрирал присъствието на Маршели сред тях, но едва когато я видях да вдига ръце и да завързва косата си на тила, си дадох сметка, че вече не е малкото момиченце, по което залитах в началното училище. Беше се превърнала в много привлекателна млада жена и при вида на дългите ѝ, огрени от слънцето бедра и налетите гърди, едва удържани от оскъдното горнище на банския, усетих как слабините ми се напрягат.
– Майчице – прошепнах едва.
Артър сияеше. Потиснатото му настроение се бе изпарило, заменено от блясък в очите и дяволита усмивка.
– Хрумна ми страхотна идея – дръпна ме за ръката. – Ела с мен!
Грабнахме тениските и торбата с раците и се заизкачвахме по една пряка пътека, която понякога ползвахме, за да стигаме до скалите, без да се налага да минаваме през пристанището и залива. Тя бе стръмна и хлъзгава, останала от свличането на някой глетчер през далечната ледена епоха. Минаваше диагонално по лицето на отвесната урва, после се обръщаше на сто и осемдесет градуса и след серия от естествени стъпала стигаше до върха. Вече се намирахме на десетина метра над плажа, а тънката торфена покривка под краката ни бе мека и коварно пружинираща, готова всеки момент да се свлече, ако стъпехме твърде близо до ръба. В крайна сметка успяхме да се промъкнем, без момичетата да ни усетят, точно над мястото, където според нас се намираха те. Тук скалите се спускаха вертикално надолу, обрасли с редки туфи изсъхнала трева. Не можехме да ги видим, но чувахме ясно гласовете им, докато разговаряха, проснати редом върху хавлиите си. Идеята беше да изпразним съдържанието на чувала върху тях, но за целта един от нас трябваше да се надвеси над ръба на скалата. Аз започнах внимателно да се приплъзвам напред, докато Артър, уловил здраво лявата ми ръка, ми служеше за опора. Вече почти ми се струваше, че ще падна, когато най-сетне зърнах четирите чифта боси крака. Бяха леко встрани и аз направих на Артър знак накъде трябва да се поместим. При маневрата неволно съборихме няколко камъчета и те изтрополиха надолу. Бърборенето секна.
– Какво беше това? – обади се една от девойките.
– Стотина милиона години ерозия – отвърна Маршели. – Нали не смяташ, че ще престане само защото ние се печем отдолу?
Краката вече се виждаха непосредствено под мен, като отсечени крайници, наредени на маса в моргата. Наведох се колкото можах и видях, че всички са легнали по корем и са разкопчали горнищата си, за да избегнат издайническите бели ивици на гърба. Идеално. Разстоянието бе не повече от четири-пет метра. Обърнах се и кимнах ухилено на Артър. Улових торбата със свободната си ръка и разхлабих горния край, след което я изтръсках през ръба. Две дузини едри раци полетяха в пространството и се изгубиха от погледа ни. Но ефектът беше незабавен. Ужасени писъци разцепиха въздуха, издигайки се долу подобно на овации за успеха на дръзкото ни начинание. Едва сдържайки смеха си, ние се приведохме още малко и аз изпънах шия, за да видя по-добре хаоса на плажа. Тъкмо в този момент една едра буца засъхнала пръст се отдели от корниза, аз се плъзнах напред и въпреки отчаяните усилия на Артър да ме удържи, се прекатурих и полетях точно както раците преди малко. Падането беше към три метра и за щастие, се приземих на крака, но гравитацията все пак ме събори и аз се пльоснах тежко по задник.