Извадихме четирите кашончета бира от пристройката, където ги бяхме скрили, и ги натоварихме в багажника. Бащата на Доналд никога нямаше да му разреши да държи у тях подобна нечестива стока. Леля ми излезе да ни изпрати. Като се замисля сега, навярно вече не е била добре, макар че никога не се оплакваше. Къносаната ѝ коса бе разчорлена и оредяла, с един пръст бяло в корените. Твърде дебелият пласт руж се ронеше от бръчките на хлътналите ѝ бузи, гримът слепваше миглите ѝ, а устата ѝ представляваше тънка линия от бледорозово. Бе облечена в едно от собствените си прозирни творения – пластове пъстроцветен шифон, съшити в нещо като пелерина, а отдолу – отрязани дънки и розови отворени сандали. Ноктите на краката ѝ също бяха лакирани в розово – дебели и твърди нокти върху разкривени от артрит крака.
Тя бе голямата сестра на майка ми, с десет години по-възрастна от нея. Трудно можех да си представя две по-различни жени. През шейсетте, по времето на хипитата, вече е била прехвърлила трийсетте, но съзнанието ѝ сякаш бе заседнало завинаги в онази епоха. Беше живяла известно време в Лондон, Сан Франциско и Ню Йорк – единственият човек, когото познавах, действително присъствал на Удсток. Странно, колко малко всъщност знаех за нея. Младите не са любопитни относно възрастните, просто ги приемат такива, каквито са. Сега ми се ще да се върна назад и да я разпитам за живота ѝ, да запълня всички празнини. Но това, естествено, е невъзможно. Беше останала стара мома, но навремето имала бурна връзка с някакъв мъж. Богат и известен. А също и женен. Когато се върнала на острова, купила старата бяла къща с изглед към пристанището на Кробост и заживяла в нея сама. Не знаех да е споделяла на някого какво точно се е случило. Освен вероятно на майка ми, но аз съм бил твърде малък, за да разбера. Мисля, че в живота ѝ е имало само една голяма любов и след нейния край тя просто е захлопнала вратата към всичко останало. Нямам идея как се издържаше, откъде идваха парите ѝ. Никога не сме си позволявали разкош, но и не съм страдал от недостиг на храна, дрехи или неща, които наистина съм искал. Когато почина, в банковата ѝ сметка имаше десет паунда.
Леля ми бе загадка, една от великите неразгадани мистерии в моя живот. Прекарах при нея девет години, без да станем особено близки. Почти съм сигурен, че не ме обичаше, нито пък аз нея. По-скоро ме търпеше. Но никога не ми каза лоша дума и винаги заставаше на моя страна, когато светът се обърнеше срещу мен. Помежду ни съществуваше един вид неизказана, почти неохотна привързаност. Не си спомням нито веднъж да съм я целувал, а единствената прегръдка от нея получих в нощта, когато умряха родителите ми.
Колата на Доналд ѝ допадна – може би защото докосна задрямалата свободолюбива струна у нея – и тя го попита дали може също да се повози. Той ѝ каза да скача при нас и подкара с пълна газ по крайбрежния път към Скигерста. Леля ми се бе настанила на задната седалка и от вятъра цигарата, която упорито продължаваше да пуши, пръскаше искри. Косата ѝ, отметната назад от лицето, разкриваше крехката му костелива структура, восъчната кожа, опъната над челото и скулите като посмъртна маска. И все пак никога не я бях виждал толкова щастлива. Щом я оставихме пред къщата, цялата сияеше и почти ми се стори, че иска да дойде с нас на купона. Докато преваляхме хълма към Кробост, се обърнах назад и я видях все още да стои отвън и да гледа след нас.
Минахме да вземем Иън и Шоуни, натоварихме още бира и продължихме нататък покрай брега. Беше възхитително пътуване, с топъл вятър в косите и слънце, галещо лицата. Океанът бе спокоен като огледало, проблясващо чак до скрития в тънка мъгла хоризонт. Отминавахме село подир село – Сиадар, Барвас, Шоубост, Карлоуей. Хлапетата махаха с ръце при появата ни и дори някои от възрастните се изправяха и гледаха удивено, като по всяка вероятност ни смятаха за щурави туристи от континента, донесени насам в търбуха на ферибота. Скоро в далечината се очертаха побитите камъни на Каланиш – още една от мистериите на живота, която надали някога щяхме да разгадаем.
Докато стигнем пристана в най-североизточната точка на Грейт Бернера, слънцето вече се бе спуснало ниско, заливайки океана с ослепително течно злато. Остров Елън Бег лежеше пред нас, само на няколко стотин метра разстояние. Беше дълъг малко повече от половин километър. Можехме да видим постройката на плажа, както и няколкото огъня, вече запалени по брега, димът от които се стелеше в неподвижния въздух. Наоколо се движеха фигури, а музиката ясно долиташе до ушите ни през пролива.