Разтоварихме бирата от багажника и Доналд паркира редом с още пет или шест други коли. Шоуни удари камбанката на пристана и след няколко минути оттам се зададе гребна лодка, която идваше да ни вземе.
Елън Бег бе нисък и равен и не се ползваше за друго освен за паша на овцете през лятото, но откъм южната си страна разполагаше с чудесен пясъчен плаж, както и с още един, чакълест, откъм северната. Онази вечер на него се бяха събрали поне сто души, повечето от които непознати за мен. Бяха се разделили на оживени компании, всяка край свой собствен огън и слушаща собствена музика, която гърмеше от усилените докрай касетофони. Във въздуха се носеше мирис на скара. Момичета завиваха парчета месо и риба в алуминиево фолио и ги заравяха да се пекат в жарта. Нямах представа чие е партито, но изглеждаше доста добре организирано. Още щом стъпихме на брега, Доналд ме тупна по рамото и каза, че ще се видим по-късно. Имаше уговорка с някакви свои приятели да се надрусат заедно. Ние с Иън и Шоуни свалихме пиенето от лодката и отворихме по кутийка бира. Скоро открихме хора от нашето училище и прекарахме следващите няколко часа в пиене, разговори и ядене на прясно изпечено пиле и риба.
Нощта настъпи някак внезапно и мракът ни изненада. Наоколо имаше дърва в изобилие, донесени от морето, и ние стъкнахме огньовете, преди последната пурпурна ивица да се е изгубила на западния хоризонт. Налегна ме необяснима меланхолия – може би съзнавах, че съм твърде щастлив, но това няма да трае вечно. Мислех си, че навярно щеше е последното ми лято на остров Луис – тогава не подозирах, че предстои да се върна само веднъж, и то за погребение. Взех нова кутийка бира и тръгнах да бродя край брега, като гледах озарените лица, които се смееха се, пиеха и пушеха. Сега към мириса на дим и прегоряла мазнина се бе прибавил и натрапчивият сладникав аромат на марихуана. Тук, далеч от всякакви населени места, звездите се открояваха ясно и аз ги съзерцавах в захлас. Понякога, щом погледнеш небето, ти се струва, че всичко се върти около теб, а в други моменти се чувстваш безкрайно малък. Онази нощ аз се чувствах като най-микроскопичната прашинка в историята на безкрайността.
– Ей, Фин! – чух някой да вика името ми откъм най-близкия огън. Обърнах се и видях Доналд, прегърнал през кръста някакво момиче. Повечето от компанията също се бяха разделили по двойки. – Какво се мотаеш сам в тъмното? Ела, седни при нас.
Ако трябваше да съм честен, предпочитах да не го правя – тъкмо се опивах от меланхолията, наслаждавах се на своята самота. Но не исках да бъда груб, затова пристъпих в кръга от светлина. Доналд спря да се лигави със своето момиче едва когато се озовах пред него, и тогава видях, че това всъщност е Маршели. През тялото ми подобно на електрически ток премина импулс на ревност. Усетих как по лицето ми плъзва червенина, но за щастие, огънят я прикри.
– Виж ти – усмихна се с израз на хладно превъзходство Маршели. – И това ако не е нашият воайор.
– Воайор? – учуди се Доналд.
Сигурно бе единственият на острова, пропуснал историята. Навярно по онова време бе ходил някъде из континента да купува червеното си пежо. Маршели му я разказа, макар и не точно по начина, по който бих го направил аз, и той се смя толкова много, че се уплаших да не се задави.
– Човече, това е велико – рече, щом успя да си поеме дъх. – Хайде сядай, за бога. Дръпни един джойнт и се отпусни.
Настаних се при тях, но отказах джойнта.
– Благодаря, ще остана само на бира.
– Девственик откъм дрога, а? – наклони закачливо глава Доналд.
– Девственик откъм всичко, мен ако питаш – вметна Маршели.
За сетен път бях благодарен на огъня, замаскирал пламналите ми бузи.
– Нищо подобно – отвърнах.
Но всъщност той бе прав. Както и тя.
– Значи, все пак ще запалиш?
– Защо не – свих рамене.
И продължих да отпивам от бирата, докато го наблюдавах как внимателно свива онова, което в наши дни наричат „петичка“. Той съедини четири цигарени хартийки, поръси по дължината им тютюн, сетне добави трошиците смолист канабис. В единия край постави свито на тръбичка картонче, загърна всичко това на дълга цигара и я наплюнчи с език, за да я залепи. Накрая усука хартията на върха на цигарата и я запали. Всмукна дълбоко и я подаде на Маршели, задържайки дима в дробовете си. Едва след като и тя дръпна, той издиша огромен облак, който бавно се разнесе в нощта. Ефектът се прояви почти незабавно – върху чертите му подобно на саван се спусна безметежен покой. После Маршели подаде джойнта на мен, още мокър от слюнката ѝ. Бях припалвал по някоя и друга цигара, затова се надявах да не се изложа. Но не очаквах, че димът ще е толкова горещ, и избухнах в неконтролируем пристъп на кашлица. Когато се посъвзех, видях, че двамата ме гледат с разбиращи усмивки.