– Нещо се задавих – казах.
– Тогава най-добре дръпни още веднъж – отвърна Доналд и аз нямах друг избор, освен да се подчиня.
Този път успях да задържа пушека десетина секунди и да подам джойнта обратно към приятеля ми, преди бавно да издишам. Нямаше откъде да знам, че кикотенето все пак ще ме издаде като начинаещ. Прекарах следващия четвърт час, кискайки се на всичко и всички. Нещата ми се виждаха неописуемо забавни. Всеки поглед, всяка реплика ме караха да се превивам от смях. Доналд и Маршели ме наблюдаваха с лежерната невъзмутимост на опитни пушачи, докато най-сетне не се укротих. Когато приключихме и с втория джойнт, вече се чувствах извисен и отпуснат, взиращ се в пламъците и откриващ там отговорите на вечните житейски въпроси. Отговори, неуловими като самите пламъци, които никога не са там, щом отвориш очи на другата сутрин.
Смътно долових, че някой вика откъм плажа. Доналд стана и отиде нататък, а когато се огледах, видях, че по-голямата част от компанията също го е последвала. Край огъня бяхме останали само аз и Маршели. Не достатъчно близо, за да се докосваме, но тя ме гледаше с много особено изражение.
– Ела тук – потупа пясъка до себе си. Извъртях се и като послушно кученце запълних със задника си ямката, оставена от дланта ѝ. Сега бедрото ми опираше в нейното и можех да усетя горещината на тялото ѝ. – Ти си абсолютно копеле, знаеш ли? – Но гласът ѝ бе мек и ласкав, а и аз го знаех, разбира се, затова не посмях да ѝ противореча. – Открадна ми сърцето, когато още бях твърде малка и нищо не разбирах, а после ме заряза и унижи. – Опитах да се усмихна, но съм сигурен, че се е получила само някаква ужасна гримаса. Тя ме погледна право в очите и поклати глава. – Направо се чудя защо още имам такива чувства към теб.
– Какви чувства?
Тя се приведе и със същата ръка, с която преди ме бе зашлевила, обърна лицето ми към своето и ме целуна. Дълга мека целувка с език, от която през тялото ми преминаха тръпки, а кръвта нахлу в слабините ми.
– Ето такива чувства. – После се изправи и добави: – Ела, да вървим.
Тръгнахме ръка за ръка сред огньовете. Покрай нас мъгляво се мяркаха лица, мелодиите на музиката преливаха една в друга, носеха се тихи мърморещи гласове, примесени с откъслечни изблици смях. Сетивата ми бяха с изострена чувствителност към всичко наоколо – шума на морето, кадифената чернота на нощта, близостта на звездите, подобни на нажежени до бяло топлийки, към които можеше да се протегнеш и да убодеш пръста си. Също към топлия допир на дланта на Маршели в моята, мекотата на нейната кожа, когато час по час спирахме, за да се целуваме, пружиниращия допир на гърдите ѝ, напрежението в моя набъбващ пенис, притиснат в корема ѝ. В един момент усетих как се пресяга и го обхваща с ръка през дънките.
Когато влязохме в основното помещение на постройката, то бе празно, а утъпканият пръстен под – осеян с изпити кутийки от бира и струпани торби за смет, пълни с останки от барбекюто. Маршели, която явно знаеше къде отива, ме поведе към някаква врата в дъното. Тъкмо стигнахме пред нея, когато тя се отвори и отвътре излязоха момче и момиче, не много по-големи от нас. Те ни подминаха с кикот, без да ни обърнат никакво внимание. Задната стаичка бе много по-тясна, осветена от наредени покрай стените запалени свещи. Въздухът бе спарен, изпълнен с мирис на марихуана, горящ восък и човешки тела. Подът бе покрит с платнище, а върху него имаше туристически постелки, възглавници и спални чували с разтворени ципове, разстлани като одеяла.
Маршели приклекна върху една от постелките и ме придърпа да седна до нея. Едва бях докоснал пода, когато ме бутна по гръб и се претърколи върху мен, целувайки ме с необузданост, каквато никога не бях изпитвал. После ме възседна, свали блузката през главата си и онези прекрасни гърди с розови муцунки, които бях видял на плажа, се люшнаха на воля. Обхванах с длани нежната им твърдост и усетих как зърната им се втвърдяват. Тя се пресегна и свали ципа на дънките ми, освобождавайки ме от техния плен. В този момент през вцепенението, предизвикано от дрогата, усетих леко бодване на страх.
– Маршели, ти беше права – прошепнах.
– За кое?
– Никога не съм го правил. – Признание, което надали би излязло от мен в хладната светлина на деня.
– Не се тревожи – засмя се тя. – Аз съм го правила.
Изпълнен с внезапно негодувание, се повдигнах на лакът.
– С кого?