– Не е твоя работа.
– С Артър ли?
По някаква причина за мен бе от изключителна важност да не е бил Артър.
Тя въздъхна.
– Не. Ако наистина трябва да знаеш, беше Доналд.
Изпитах едновременно изненада и облекчение. А също объркване. Предполагам, че бирата, дрогата и всичко останало от онази нощ се бе съчетало, за да ме лиши от обичайните емоции. Дори от ревността. И аз се отдадох на по-големия опит на Маршели. Не помня много за онзи първи път, освен че свърши много бързо. Но както се оказа, до края на лятото щяхме да имаме още куп възможности да се усъвършенстваме.
После, докато навличахме неловко дрехите си, вратата внезапно се отвори и на прага се показа ухиленият Доналд, с по едно момиче под всяка мишница.
– Хайде, за бога, докога ще се мотаете вие двамата? Навън чака цяла опашка.
Десета глава
Тракането на клавиатурата изпълваше тишината на спалнята. В сумрака мониторът хвърляше своето сияние върху бледото лице на Фин. Очите му бяха присвити от напрежение, между веждите му се бе образувала бръчка. Тези изпити бяха толкова важни. Всичко зависеше от тях. Целият му останал живот. Хайде, концентрирай се, концентрирай се! Някакво движение в периферното му зрение го накара да се обърне и всяко косъмче по ръцете и раменете му настръхна. Той отново беше там. Невероятно високият мъж, с яке с качулка и дълга сплъстена коса, спускаща се на кичури покрай ушите. Както и преди, просто стоеше пред вратата, привел глава, за да не я опира в тавана, с едри като лопати ръце, увиснали покрай тялото. Но сега устните му се движеха, сякаш се опитваше да каже нещо. Фин напрегна слух, но от устата не излизаха думи, а само дъх, пропит със застояла воня на тютюн и алкохол, която изпълваше цялото помещение.
Той отвори сепнато клепачи, но дъхът не изчезна. През тънките завеси се процеждаше сивкава утринна светлина. Умореното подпухнало лице на Артър висеше над неговото, а ръката му го разтърсваше за рамото.
– Събуди се, човече. Събуди се най-сетне, дявол го взел!
Фин седна объркано в леглото, дишайки тежко, все още изпълнен със страх. Къде се намираше? Обходи с поглед помещението. Сгънатата масичка за карти с петното във формата на Кипър. Пукнатината на тавана, наподобяваща чайка в полет.
– Господи. – Той прокара ръка по потното си чело.
Артър отстъпи назад, оглеждайки го с любопитство.
– Добре ли си?
– Да, да, нищо ми няма. Просто кошмар. – Той пое дълбоко в гърдите си топлия, спарен въздух. – Колко е часът?
– Шест.
През цялата нощ Фин се бе въртял, поглеждайки често към светещия часовник върху нощното шкафче. Два. Два и четиресет и пет. Три и петнайсет. Три и петдесет. Последния път циферблатът показваше почти пет. Значи бе задрямал само за около час.
– След малко излизаме – рече Артър.
– Защо толкова рано?
– С Фионлах ще се отбием до Порт ъв Нес преди работа. Трябва да помогнем на момчетата да натоварят камиона с провизии за Скер.
Фин отметна завивките, спусна крака на пода и потърка зачервени очи.
– Добре, дай ми само минута да се облека.
Но Артър продължаваше да стои и да гледа стария си съученик със странно напрегнато изражение.
– Онова, което ти казах снощи... Бях пиян. Забрави го, става ли?
– А вярно ли беше?
– Вече ти казах, бях пиян.
– Във виното е истината.
Артър изгуби търпение.
– Слушай, бях се натряскал като свиня. Ако не е имало значение цели седемнайсет години, защо, по дяволите, трябва да има значение сега?
В гърлото му се разнесе хърхорене, той се обърна рязко и напусна стаята. В антрето всмукна два пъти от инхалатора си, преди сърдитите му стъпки да се отдалечат по посока на дневната.
Фин се облече набързо, отиде в банята и се наплиска със студена вода. От огледалото го гледаха две кървясали очи. Видът му бе ужасен. Изстиска малко паста от тубичката, натърка с показалец зъбите и венците си и се изжабури, колкото да премахне лошия вкус в устата си. Не знаеше как ще се изправи лице в лице с Фионлах след онова, което бе научил. Надзърна пак в огледалото и бързо сведе поглед. Всъщност не знаеше как да се изправи лице в лице дори със самия себе си.
Старата астра вече боботеше дрезгаво пред къщата. Артър бе уловил намусено волана, а Фионлах седеше отзад в своя суитшър с качулка, със скръстени ръце и торбички от недоспиване под очите. Все пак бе намерил време да сложи малко гел на косата си. Фин се вмъкна на пътническата седалка и закопча колана, измърморвайки едно „Добро утро“. Чувстваше се отчайващо неловко. Артър включи със стържене на първа скорост, освободи ръчната и подкара по посока на шосето. Фин беше сигурен, че ако случайно го спрат, няма да мине проверката с дрегер.