Небето сивееше, но нямаше изгледи да вали. Далеч над океана облаците бяха разкъсани и слънцето като невидим фенер хвърляше кръгло петно от светлина върху водата. Избуялите летни треви се привеждаха от вятъра. Щом подминаха църквата, пред тях се откри гледка чак до Порт ъв Нес. Колата подскачаше по неравния път и скоро тишината се стори на Фин непоносима.
– Е, как върви компютърът? – подхвърли, без да се обръща назад.
– Супер – отвърна Фионлах, но това беше всичко.
– Той не изгаря от нетърпение да отиде на Скер – каза Артър.
– Че защо? – изви врат Фин, за да погледне момчето.
– Не си падам много по убиването на птици.
– Още е малко мекушав – поясни презрително Артър. – Но нищо, експедицията ще му дойде добре.
– Както на нас навремето?
Артър изсумтя и стисна по-здраво кормилото.
– Тук става дума за ритуал на посвещаване, това е всичко. Момчетата стават мъже. Никой не е казал, че трябва да е лесно.
В Порт ъв Нес нямаше полицай на пост. Може би бяха решили, че вече не се налага или че бездруго никой не става толкова рано. Лентата, ограждаща местопрестъплението, бе свалена и увита около оранжев пластмасов конус. Близо до кея бе спрял камион, около който имаше шест или седем паркирани коли. Навесът за лодки продължаваше да бъде опасан от плющящата на вятъра найлонова лента на жълти и черни ивици. На минаване покрай него всички хвърлиха поглед към вратата. Там бе убит човек – човек, когото познаваха. И всички изпитаха усещането, че Ейнджъл Макричи продължава да витае някъде в сенките подобно на призрак, който няма да намери покой, докато убиецът му не бъде разкрит.
Неуловимото му присъствие се чувстваше и сред десетината мъже, скупчени около камиона. В продължение на осемнайсет години той бе идвал тук заедно с тях, бе помагал в товаренето на запасите, струпани по дължината на кея – чували с торфени брикети за горене, метални бурета с питейна вода, платнища, постелки за спане, кашони с храна, инструменти, акумулатор за радиостанцията, а също повече от четиресет торби едра сол за осоляване на птиците.
Фин откри, че познава по физиономия мнозина от присъстващите. Сред тях имаше както ветерани, прехвърлили петдесетте, така и свежи новобранци на по двайсетина години, но между всички се долавяше неизказана връзка. Това бе специален клуб, основан преди повече от петстотин години. За да се наредиш сред шепата му членове, трябваше поне един път да си ходил до Скер, да си доказал силата, куража и способността си да устояваш на стихиите. Техните предци бяха прекосявали бурното море в открити лодки, тласкани от нуждата да оцелеят, да нахранят гладните си семейства. Сега те пътуваха с траулер, за да доставят на ситите жители на острова изискания деликатес. Но самият престой на Скалата си оставаше все така труден и опасен, както преди.
Фин се здрависа с всеки от мъжете подред. Последният задържа ръката му по-дълго от останалите. Беше към петдесетгодишен, набит, среден на ръст, с рошави вежди и гъста черна коса, само тук-таме докосната от сиво. Физиката му не бе впечатляваща, но явно се радваше на особена почит сред останалите. Това бе Гигс Маколи, всепризнатият лидер на групата, който още по време на посвещаването на Фин и Артър в древния ритуал вече имаше четиринайсет експедиции до Скер зад гърба си.
– Радвам се да те видя, Фин – фиксира го той с проницателните си, наситено сини келтски очи. – Чувам, че се справяш добре.
– Не се оплаквам.
– Право казват хората. Помогни си сам, та и Господ да ти помогне. Отдавна не си идвал насам.
– Вярно е.
– Колко години минаха, седемнайсет?
– Горе-долу толкова.
– Нали знаеш, момчето на Артър ще идва за първи път с нас.
– Да, знам.
Гигс погледна към Фионлах и се ухили.
– Макар че там гелът за коса няма да му трябва особено. – Останалите се разсмяха, а младежът се изчерви и без да отвърне нищо, впери поглед към морето. Гигс плясна с ръце. – Е, да се хващаме за работа. Камионът няма да се натовари сам. Ще се включиш ли, Фин?
– Разбира се.
Полицаят свали връхната дреха и сакото си, хвърли ги върху купчина празни кошове и запретна ръкави.
Подредиха се във верига и заработиха методично като добър екип. Кашоните и чувалите бяха предавани от ръка на ръка и подреждани в каросерията. Фин се улови, че неволно поглежда към Фионлах, търси у него нещо от себе си, някакъв знак, че младежът действително е негова плът и кръв. Косите и на двамата бяха руси, но от друга страна, и тази на Маршели беше такава. Очите определено бяха на майка му – сини, а не зелени като на Фин. Ако бе наследил нещо от него, то се долавяше по-скоро в държанието, в характерната, мълчалива сдържаност.