Фионлах усети погледа му и мъжът веднага го отмести встрани, леко сконфузен. Гигс стовари в ръцете му торба сол. Тя бе тежка и Фин изпъшка.
– Навремето, когато товарехме траулера направо оттук, беше по-лесно.
– Не е лъжа – кимна сериозно другият. – Но откакто бурята разруши вълнолома, траулерите не могат да влизат в пристанището. Затова трябва да влачим всичко до Сторноуей.
– Но вие продължавате да тръгвате оттук?
– Повечето от нас, да. Ей с тази хубавица. – Гигс посочи към лодката, която се поклащаше вързана край кея, с изваден над водата извънбордов мотор. – Срещаме се с траулера насред залива и я качваме на борда. И без това ни трябва отново, когато разтоварваме запасите на Скер.
– Е, какво става, има ли някакъв напредък с разследването? – подхвърли неочаквано един от по-младите мъже, неуспял да сдържи любопитството си.
– Не го водя аз – отвърна Фин. – Така че всъщност не съм в течение.
– Изглежда, смятат, че ДНК тестовете ще им помогнат да хванат убиеца – рече друг.
– Вече знаете за тях? – учуди се Фин.
– Че как иначе – рече Гигс. – Комай всеки от Кробост е получил обаждане от полицията. Ето, и аз днес по някое време ще трябва да отида да дам проба.
– Все пак тестването е доброволно.
– Да, бе, и кой ще го пропусне? – намеси се Артър. – Нали никой не иска да изглежда подозрителен.
– Аз ще пропусна – каза Фионлах.
Работата спря и всички лица се извърнаха към него.
– И защо, ако смея да попитам? – произнесе Артър.
– Защото това е само върхът на айсберга. – Лицето на младежа бе поруменяло. – Началото на полицейска държава. Накрая всички ще се озовем в някаква база данни, идентифицирани по баркода на своето ДНК, и няма да можем да ходим никъде и да вършим нищо, без властта да си вре носа в работите ни. Банките и застрахователните компании ще ни отказват ипотечни кредити и застраховки, защото сме неблагонадеждни. Защото дядо ни е умрял от рак или имаме история на сърдечни заболявания по майчина линия. Ще отхвърлят молбите ни за работа, защото баба ни е прекарала известно време в психиатрия, а нашият баркод адски прилича на нейния.
– Виж го ти него – рече Артър, оглеждайки останалите, които слушаха тирадата със зяпнали уста. – Голям Карл Маркс се извъди. Реди ги като някакъв ляв радикал. Откъде се е назобал с тия неща, представа си нямам. Ще дадеш проба и още как.
– Не. – Фионлах поклати глава с тиха решимост.
– Слушай – поде с примирителен тон Артър, – всички ще го направим, нали така? – Той се озърна за подкрепа и присъстващите закимаха, мърморейки утвърдително. – Какво искаш, хората да си помислят, че си го извършил ти ли?
– Който и да го е извършил, заслужава да му дадат медал – отвърна мрачно младежът и Фин не можа да не отбележи сходството с думите на Артър. – Тоя човек беше звяр и насилник и се обзалагам, че сред стоящите тук няма нито един, който да смята, че не си е получил заслуженото.
Последвалото мълчание се нарушаваше единствено от свистенето на вятъра над кея. Мина близо половин минута, преди някой да се обади:
– А вземането на проба боли ли?
– Не – усмихна се Фин. – Просто вземат нещо като голяма клечка за уши и отъркват вътрешността на бузата ти.
– Не бузата на задника, надявам се – подхвърли слаб мъж с плетена шапка върху рижавите коси. – Защото няма да дам на никой да ми пъха клечки в гъза!
Всички се разсмяха, щастливи да разсеят напрежението. Това послужи като сигнал товаренето да продължи и кашоните и чувалите започнаха отново да преминават от ръка на ръка.
– А за колко време излизат резултатите? – поинтересува се Артър.
– Относително е – каза Фин. – Два или три дни, зависи от броя на пробите. Вие кога смятате да потегляте за Скер?
– Утре – отвърна Гигс. – Може и още тази вечер, ако морето е тихо.
Фин изпъшка, поемайки поредната торба със сол. Усещаше как под ризата му избива пот. Щеше да се наложи да мине през хотела и да се изкъпе, преди да отиде в участъка.
– Между другото – обърна се към Гигс, – не разбирам защо сте продължили да го вземате със себе си.
– Кого, Ейнджъл ли?
– Да. Нали всички сте го мразели. Откак съм тук, не съм чул някой да каже добра дума за него.
– Защото го биваше в готвенето – обади се шегаджията с рижавата коса.
Другите явно бяха съгласни с него.
– И кой ще го замести сега? – попита Фин.
– Астерикс. – Гигс кимна към дребно човече с големи рошави мустаци. – Но и него не сме канили. Знаеш, че не каним никого. Просто даваме да се разбере, ако има свободно място, и хората сами идват. – Той поспря, сякаш дори не забелязваше тежестта на торбата сол в ръцете си. – Така никой не може да ни обвини, ако стане някакъв гаф.