Щом приключиха с товаренето на камиона, направиха почивка за по цигара – спокоен миг, преди това необичайно събрание от тъкачи и земеделци, електротехници, дърводелци и строители да се разпръсне по своите фабрики и ферми. Фин плъзна поглед по кея, покрай ръждивите пилони и купищата зелени рибарски мрежи. Около пешеходната част и стената имаше нов бетон, отлят в опит да се поправят поне частично щетите, причинени от морето. Във вътрешното пристанище над водата се подаваше голяма, обрасла с трева скала. Като момче веднъж се бе качил върху нея по време на отлив, чувствайки се като същински цар на залива. После приливът го бе уловил в своята клопка и се бе наложило да чака, докато морето не спадне отново. И той, както повечето си връстници от острова, никога не се бе учил да плува. Вкъщи, естествено, го наградиха с подобаващ пердах.
– Знаеш ли – обади се Гигс толкова близо до рамото му, че го стресна. – Ние така и не обсъдихме онова, което се случи при първото ти плаване. След завръщането ти не беше в състояние да говориш, а и не помнеше почти нищо. После пък замина за университета и не се върна повече.
– Не знаех, че има нещо за обсъждане – каза Фин.
Гигс се облегна върху спасителния пояс, окачен на стената, и зарея взор към разрушеното място на вълнолома, където траулерите някога бяха приставали, за да разтоварят своята плячка от Скер.
– Навремето хората се редяха на опашка оттам чак до пътя към селото, за да са сигурни, че ще се сдобият поне с една гуга – рече, без да вади димящата цигара от устата си.
– Да, помня – отвърна Фин. – Тогава бях още малък.
Гигс наклони глава встрани и му хвърли изпитателен поглед.
– А какво помниш от годината, когато дойде с нас?
– Че едва не умрях. – Очите на другия го пронизваха като прожектори, търсещи да осветят някакво тъмно място в душата му. – Трудно бих забравил подобно нещо.
– Ти не, но друг човек умря.
– И това надали ще забравя. – Фин с труд удържаше надигащата се емоция. – Не минава и ден, без да се сещам за него.
Гигс задържа погледа си още секунда, преди да го отмести отново към разбития вълнолом.
– Аз съм бил на Скалата повече от трийсет пъти, Фин. Помня всяко пътуване. И всичките са различни като химни в псалтир.
– Не се и съмнявам.
– Човек би предположил, че с времето ще започнат да се сливат, но не – детайлите на всяко са се запечатали в паметта ми така, сякаш е било вчера. Включително и на твоето. – Той направи пауза, за да подбере внимателно думите. – Но то никога не е било обсъждано освен между хората, участвали в него.
Фин пристъпи неловко от крак на крак.
– Тук едва ли има някаква тайна, Гигс.
Другият извъртя глава към него с все същото изпитателно изражение, сетне промълви:
– Съществува неписано правило, Фин. Казвам ти, за да знаеш. Каквото се случи на Скер, си остава там. Така е било винаги, така и ще си остане.
Единайсета глава
Новината, че двамата с Артър ще трябва да се присъединим към лова на гуга, провали последното ми лято на острова. Тя дойде напълно неочаквано и ме хвърли в тежка мрачна депресия.
До отпътуването ми за Глазгоу оставаха само шест седмици и аз се надявах да ги прекарам по същия начин, както и предишните две. След случката на Елън Бег Маршели и аз бяхме заедно почти ежедневно и вече дори не броях колко пъти сме правили любов. Понякога с необузданата страст на хора, боящи се, че може да им е за последно – така се любихме например в плевнята, където преди толкова години тя бе откраднала от мен първата целувка. Друг път се отдавахме на морно сладострастие, сякаш вярвахме, че тези идилични дни на лято, слънце и секс няма да свършат никога.
В един момент изглеждаше, че така и ще бъде. Маршели също бе приета в университета в Глазгоу и пред нас се простираха още цели четири години. Дори прескочихме дотам, за да си търсим квартира. Аз казах на леля ми, че отивам с Доналд – не че я беше особено грижа с кого ще ходя, докато родителите на Маршели знаеха, че тя пътува с група съученички. Отседнахме в евтин пансион за две нощи и по цяла сутрин лежахме впити един в друг, докато не ни изхвърлеха, за да чистят стаята. Представяхме си, че щом започне семестърът, ще бъде все така – ще делим едно легло и всяка вечер ще правим любов. Такова щастие ми се струваше почти невъзможно – и вече знам, че съм бил прав.
Обикаляхме с часове Уест Енд и проверявахме по обяви от вестници, по списъка, даден ни от университета, по препоръки на други студенти, срещнати из баровете на Байърс Роуд. Накрая извадихме късмет – самостоятелна стая в огромен апартамент в едуардиански стил, споделян с още шест други наематели. Беше на първия етаж, в сграда от червен пясъчник, с витражи на прозорците и дървени ламперии. Никога не бях виждал нещо подобно. Екзотиката наоколо също бе възхитителна. Работещи до късно барове, китайски, италиански и индийски заведения, денонощни магазини, ресторанти, отворени до полунощ, че дори и в неделя. Това бе направо невероятно и аз възбудено предвкусвах изтънченото удоволствие да си купиш неделен вестник и да го прочетеш на халба бира още същия ден. На острова никога не можеше да се докопаш до него преди понеделник.