Когато се върнахме у дома, идилията продължи въпреки нотката на нетърпение. Макар и двамата да нямахме нищо против лятото да продължи вечно, искахме моментът на отпътуването ни за Глазгоу да настъпи час по-скоро. Великото приключение на живота ни очакваше и ни се струваше, че времето се точи твърде бавно.
Вечерта, преди да получа вестта за Скер, Маршели и аз отидохме на плажа край Порт ъв Нес. Проправихме си път в тъмното през каменистия му южен край до една гладка плоча от гнайс, излъскана от хилядолетията и скрита сред отвесни скали, изправени като стражи наоколо. Те се издигаха над главите ни към черното небе, предлагащо безкрайни възможности. Беше време на отлив и до нас се носеше нежното дихание на морето, а топлият бриз шумолеше в изсъхналите треви, растящи на туфи по скалните корнизи. Разпростряхме спалния чувал, който носехме със себе си, легнахме голи под звездите и се любихме на дълги бавни тласъци, в такт с пулса на океана, в хармония с нощта. Това бе последният път, когато помежду ни имаше истинска любов и нейната сладка сила бе такава, че ни остави почти без дъх. След това прекосихме твърдия гладък пясък, оставен от отлива, затичахме се по дължината на лунната пътека и уловени за ръце, скачахме сред пенещите се вълни на прибоя, пищейки, когато студената вода обливаше телата ни.
Върнахме се при спалния чувал, изтрихме се един друг с хавлия и се облякохме, а зъбите ни все още тракаха. Улових в длани лицето на Маршели, отметнах назад мокрите кичури златиста коса и залепих върху устните ѝ дълга бавна целувка. Щом се отдръпнах назад и я погледнах, за първи път забелязах, че нещо липсва.
– Къде са ти очилата?
– Вече съм с контактни лещи – усмихна се тя.
Сега ми е трудно да си спомня защо толкова много се противях на ходенето до Скер за лов на гуга, макар да ми идва наум не една възможна причина.
Първо, аз не си падах особено по физическите изпитания, а знаех, че животът на Скалата ще е изключително труден, суров и пълен с опасности и неудобства.
Не ме влечеше и перспективата да участвам в избиването на две хиляди птици. Както и повечето ми връстници, обичах вкуса на гуга, но нямах желание да гледам как точно стига до чинията ми.
Освен това щях да съм разделен от Маршели цели две седмици, ако не и повече. Случваше се лошото време да забави ловците няколко дни по-дълго от планираното.
Но имаше и друго. Експедицията по някакъв начин означаваше за мен връщане в същата онази черна дупка, от която току-що бях излязъл. Сложно е да го обясня, но беше така.
Отбих се до къщата на Артър, да видя как е майка му. Напоследък с него се срещахме рядко и сега го открих да седи върху една стара гума от трактор на двора край купчината торф и да зяпа унило през пролива Минч към хълмовете на Съдърланд. Едва сега забелязах колко ясно се очертават те на фона на пастелно синьото небе – сигурен признак, че времето ще се разваля. Изражението на лицето му бе такова, че се уплаших да не се е случило най-лошото. Седнах до него върху гумата.
– Как е майка ти?
Той се обърна и ми отправи невиждащ поглед.
– Артър...?
– Какво? – примигна, сякаш се отърсваше от сън.
– Как е майка ти?
– А, добре – сви рамене той. – По-добре отпреди.
– Чудесно. – Изчаках, но той не добави нищо повече, затова попитах: – Случило ли се е нещо?
Той извади инхалатора и го поднесе към устата си по своя характерен начин, закривайки половината си лице с длан. Натисна сребристото патронче и вдиша дълбоко през мундщука. Преди да успее да ми отговори, зад гърба ни се чуха стъпки и от стъпалата пред къщата се разнесе гласът на баща му.
– А, Фин! Артър каза ли ти вече добрата новина?
– Каква добра новина?
– Има две свободни места за пътуването до Скер. Успях да убедя Гигс Маколи вие двамата да дойдете с нас.
Ако ме беше зашлевил с всичка сила, надали щях да остана по-потресен. Вторачих се в него, без да знам какво да отговоря, и усмивката му постепенно изчезна.