– Не изглеждаш особено зарадван. Също като моя хубостник. – Той въздъхна и тръсна раздразнено глава. – Направо не ви разбирам. Давате ли си изобщо сметка каква чест е да бъдете допуснати в групата? Тук става въпрос за другарство, за сплотеност. Ще тръгнете момчета, а ще се върнете мъже.
– Аз няма да ходя – казах.
– Не ставай смешен, Фин – отвърна пренебрежително господин Макинес. – Старейшините на селото се съгласиха, екипажът ви прие. Разбира се, че ще дойдеш. Що за глупак бих изглеждал иначе? Почти лазих на колене, докато ги убедя. Тръгвате и двамата и точка по въпроса. – Той влезе и затръшна вратата след себе си.
Артър само ме изгледа и не бяха нужни думи, за да разбера, че споделяме едни и същи чувства. Никой от нас не искаше да бъде наоколо, в случай че господин Макинес излезе отново, затова станахме и се упътихме извън селото, по пътя към къщата на леля ми и малкото пристанище под нея. Това ни беше любимо място, уединено и спокойно, с няколко лодки, вързани на кея в подножието на стръмния бряг, а отвъд тях – прозрачните зелени води на закътания сред скалите залив. Седнахме на ръба на пристана, загледани в раците, шаващи в своите кошове под повърхността. Рибарите ги държаха там, докато се вдигне цената им. Не знам колко време останахме в мълчание, точно както преди, във вечерите след моите уроци при баща му. Слушахме засмукващия звук на водата около почернелите дървени подпори и скръбните писъци на чайките, летящи над главите ни.
– И все пак няма да отида – казах аз накрая.
Той ме изгледа с наранен вид.
– Не можеш да ме оставиш сам, Фин.
– Съжалявам, Артър – поклатих глава. – Ти прави каквото щеш, но мен никой не може да ме накара насила.
Ако бях очаквал съюзник в лицето на Маршели, то останах горчиво излъган.
– Защо не искаш да ходиш?
– Просто не искам.
– Все трябва да има някаква причина, нали?
Мразех начина, по който тя винаги прилагаше логика към ситуации, почиващи изцяло върху емоции. Самият факт, че не исках нещо, трябваше да бъде достатъчен.
– Не ми трябва причина.
Намирахме се в плевнята, високо върху балите сено. Бяхме се запасили с одеяла и бира и възнамерявахме отново да правим любов напук на кърлежите.
– В Нес е пълно с момчета на твоята възраст, които биха дали мило и драго, за да отидат на Скалата – каза тя. – А после всички ги уважават за това.
– Чуден начин да спечелиш уважение, няма що. Да избиеш стотици беззащитни пилета.
– Да не би да те е страх?
– Разбира се, че не! – заявих разгорещено, макар вероятно да не бях напълно искрен.
– Защото така ще си помислят хората.
– Не ме е грижа какво ще си помислят. Няма да ходя и толкова.
В очите ѝ се появи странна смесица от съчувствие и яд. Съчувствие към силата на чувствата ми и яд, задето отказвам да ги обясня.
– Бащата на Артър... – започна тя.
– Не е мой баща – прекъснах я аз. – Не съм длъжен да му се подчинявам. Ще намеря Гигс и сам ще му кажа, ако трябва.
Изправих се, но тя бързо ме улови за ръка.
– Фин, недей. Моля те, седни. Нека го обсъдим.
– Няма какво да обсъждаме.
Пътуването предстоеше само след няколко дни и аз бях разчитал на нейната подкрепа за решение, което неминуемо щеше да има своите последици. Знаех, че ще тръгнат приказки, че всички ще шушукат зад гърба ми, ще ме наричат страхливец, предал гордата традиция. Но това не ме засягаше. Аз напусках острова, оставях завинаги зад гърба си клаустрофобията на селския живот с неговата дребнава злоба и интриги. Не ми бяха нужни оправдания, но Маршели очевидно не смяташе така. Упътих се към пролуката между балите сено, но после спрях, поразен от внезапна мисъл.
– Наистина ли смяташ, че ме е страх?
Тя се колеба твърде дълго, преди да отговори.
– Не знам. Знам само, че се държиш много странно.
Това преля чашата.
– Ами, майната ти тогава. – И излязох гневно от плевнята в сгъстяващия се сумрак.
Парцелът на Гигс бе един от няколкото, разположени върху склона под Кробост – тясна ивица земя, спускаща се към скалите. Там той гледаше овце, кокошки и две крави, а също сееше картофи и ечемик. Занимаваше се и с риболов, но по-скоро за лични нужди, отколкото за търговия. Семейството свързваше двата края благодарение на жена му, която работеше като сервитьорка в един хотел в Сторноуей.
Мракът вече се бе спуснал, докато стигна дотам от фермата Милънейс. Застанах край оградата, загледан в правоъгълника жълтеникава светлина пред прозореца на кухнята. През него крадешком премина котка, дебнеща плячката си. Чувствах се зле – в гърдите ми сякаш бе затворен някой, който се мъчи с тежък чук да си пробие път навън.