– Какво правиш тук, момче? – Две едри ръце ме вдигнаха от земята и аз видях пред себе си смръщените черти на Гигс Маколи. Той избърса с ръкав калта от лицето ми и едва тогава ме позна. – Фин Маклауд – рече строго, подушвайки алкохола в дъха ми. – За бога, синко, не можеш да се прибереш вкъщи в този вид!
Отне ми известно време, докато се стопля, загърнат в одеяло на един стол пред огъня, с чаша горещ чай в ръце. Всеки път, щом отпиех от него, по тялото ми преминаваха тръпки. Тинята вече бе засъхнала и се ронеше на люспи от кожата и дрехите ми. Мога само да предполагам колко ужасно съм изглеждал. Гигс ме накара да оставя маратонките си пред вратата, но все пак оттам до огнището се бяха проточили кални следи. Той самият седеше от другата му страна и ме наблюдаваше внимателно. Пушеше стара почерняла лула, от която в светлината на поставената на масата газена лампа се виеше синкав дим. Сладкият му аромат се смесваше с мириса на горящия торф. Жена му, след като избърса лицето и ръцете ми с влажна хавлия и свари чая, се оттегли в спалнята като по невидим сигнал.
– Е, Фин – заговори най-сетне Гигс, – предполагам, че просто изпускаш парата преди отплаването за Скалата.
– Аз няма да дойда – отвърнах почти шепнешком.
Предполагам, че все още бях пиян, но банята в канавката ме бе поотрезвила, а и чаят също помагаше.
Гигс не реагира. Продължи леко да пуфка с лулата си, взирайки се преценяващо в мен.
– Защо не?
Нямам ясен спомен какво съм му казал онази вечер, как съм изразил онези чувства на мрачно, тъмно безпокойство, което самата мисъл за експедицията пробуждаше в мен. Навярно и той, както всички останали, е решил, че просто ме е страх. Но докато другите биха показали презрение към малодушието ми, Гигс прояви разбиране, което сякаш сне бремето, тегнещо върху плещите ми още от мига, в който бащата на Артър ми бе съобщил новината. Той се приведе към мен над огнището с димящата лула в ръка и ме фиксира със сините си келтски очи с думите:
– Там няма да сме просто дванайсет души, Фин. Ще бъдем дванайсет души заедно. В един екип. Всеки ще подкрепя другия и ще разчита на него. Няма да те лъжа, че ще е лесно. Ще бъде адски трудно, момче. А също и опасно. Но ще те обогати, ще те направи верен на себе си. Защото ще имаш шанс да се опознаеш, какъвто не си имал никога преди и може би никога повече няма да имаш. Ще усетиш връзката с всеки от онези мъже, които са ходили там преди нас, ще се пресегнеш през вековете и ще влезеш в досег с предците ни. Ще спиш там, където те са спали, ще кладеш огньове до техните огнища. – Той направи дълга пауза, смучейки лулата. Димът се събираше на кълбета край ноздрите и устата му, образуваше синкав ореол около главата му. – Каквито и да са най-черните ти страхове, Фин, каквито и да са най-големите ти слабости, трябва да се изправиш срещу тях. Инак цял живот ще се окайваш.
И така, с натежало от ужас сърце, аз потеглих към Скер онова лято, макар днес с всяка фибра на тялото си да съжалявам, задето го сторих.
През оставащото време до заминаването не общувах почти с никого. Вятърът се усили още и стана североизточен, а краят на лятото бе ознаменуван с буря, която вилня над острова цели два дни. Дъждът шибаше безжалостно откъм пролива Минч, а земята жадно го попиваше. Не отидох повече до Милънейс и двамата с Маршели така и не се сдобрихме след случката в плевнята. Стоях у дома в стаята си, четях и слушах как дъждът чука по стъклата, а вятърът повдига керемидите на покрива. В четвъртък вечер Артър се отби да ми каже, че на другия ден отплаваме. Не можах да повярвам на ушите си.
– Но вятърът още духа от североизток. Всички казват, че при такова време не можеш да доближиш Скалата.
– Прогнозата е за промяна на атмосферния фронт. Гигс смята, че разполагаме с двайсет и четири часов прозорец, за да стигнем дотам. Така че утре вечер тръгваме. Още следобед трябва да сме в Порт ъв Нес, за да качим запасите на борда. – Артър не изглеждаше по-доволен от мен. Двамата седяхме дълго време в мълчание, преди да ме попита: – Е, в крайна сметка ще дойдеш ли?