Нямах сили да го произнеса, затова само леко кимнах с глава.
– Благодаря – каза той. Сякаш го правех заради него.
На другия ден ни бяха нужни няколко часа, докато натоварим траулера „Пърпъл Айл“, пуснал котва на кея в Порт ъв Нес. Всичко, необходимо на дванайсет души, за да преживеят две седмици върху гола скала насред океана. На Скер нямаше естествени извори, затова цялата питейна вода се носеше в стари бурета от бира. А също безброй кашони с храна, два тона едра сол, инструменти, непромокаеми дрехи, радиостанция и разбира се, чували с торф за огньовете, които щяха да ни топлят и хранят. Тежката работа по пренасянето на всичко това от кея до палубата, а после складирането му в трюма отвлякоха вниманието ми от неизбежността на предстоящото отплаване. Вятърът бе поутихнал, но все още имаше силно вълнение и траулерът се клатеше под краката ни, като правеше задачата трудна, а на моменти и опасна. Освен това се измокрихме до кости от прибоя, който блъскаше в стената и ни засипваше с порой от солени пръски. До предишния ден той бе толкова силен, че експлозиите бяла пяна се издигаха на пет метра във въздуха, скривайки напълно кея от погледа.
Отплавахме с отлива в полунощ. Съпроводени от равномерното боботене на дизеловия двигател, напуснахме относително тихия заслон на залива и излязохме в открито море, напряко на високите като хълмове вълни, които се разбиваха в носа и обливаха палубата като разпенени реки. Скоро подминахме Бът ъв Луис и светлините на Нес потънаха безвъзвратно в нощта. За кратко продължихме да виждаме утешителния проблясък от фара на носа. После изчезна и той и остана единствено океанът. Безбрежни простори развълнуван океан. Ако пропуснехме Скер, следващата спирка бе Арктика. Взирах се в чернотата и единственото чувство, което изпитвах, бе на окаян ужас. Каквито и да бяха най-големите ми страхове, в този момент се носех право насреща им. Гигс доближи, дръпна ме за ръкава на мушамата и ми заръча да слизам долу. Там имало койки, запазени за Артър и мен. Първият и последният ден от пътуването били най-тежки, затова трябвало да поспим.
Не знам как съм заспал, сврян в тясното пространство под самия нос на траулера, жалък, мокър и треперещ. Но заспах. В продължение на осем часа сме плавали през бушуващите вълни, преодолявайки деветдесет километра от най-опасните води в света, а аз през цялото време съм тънел в непробуден сън. Мисля, че промяната в ритъма на мотора ме накара да отворя очи. Артър вече се катереше по стълбата към палубата. Потърках клепачи, навлякох мушамата и ботушите и го последвах навън. Вече се беше съмнало, небето бе забулено от парцаливи, раздирани от вятъра облаци, а в лицата ни шибаше ситен дъжд.
– Божичко – казах, – каква е тази воня?
Въздухът бе изпълнен с остър кисел мирис, нещо като смес между изпражнения и амоняк.
– Това е гуано, сираче – ухили се насреща ми Ейнджъл, който сякаш му се наслаждаваше. – Птичи курешки, събирани от сто века насам. Свиквай, следващите две седмици ти предстои да живееш сред тях.
Така познахме, че наближаваме Скер. По миризмата. Още не виждахме острова, но знаехме, че е там. „Пърпъл Айл“ намали скоростта до няколко възла. Вълнението спадна значително и вече по-скоро се носехме по талазите, отколкото да се борим с тях.
– Ето го! – извика някой и аз напрегнах очи да зърна легендарното място през мъглата и дъжда. Високата сто метра отвесна скала се очертаваше право пред нас, гола и черна, нашарена с бели ивици. Почти в същия момент мъглата се разнесе и слънчевите лъчи пронизаха облаците, потапяйки гледката в ярка контрастираща светлина и сянка. От върха се носеше нещо, подобно на безкраен снежен поток. Вгледах се по-внимателно и осъзнах, че снежинките са всъщност птици – великолепни бели птици, с жълти глави и размах от близо два метра между черните връхчета на крилете. Хиляди рибояди, изпълващи небето, преобръщащи се в светлината, яздещи вихрените въздушни потоци. Враждебното късче земя насред океана бе една от най-важните колонии в света и тези изключителни същества се връщаха тук всяко лято, за да снасят яйца и да отглеждат малките си. И бройката им нарастваше въпреки ежегодната дан от две хиляди екземпляра, събирана от мъжете на Кробост.
Скер имаше продълговата форма, ориентирана приблизително от югоизток на северозапад. Централният скалист хребет се спускаше от най-високата си точка на юг до около шейсетметрова височина в северния край подобно на рамо от упорит гнайс, опълчило се срещу бурните ветрове и чудовищните вълни. От западната страна три полуострова се вдаваха в океана и морето се пенеше бясно в подводните клисури помежду им.