Най-близкият, който в момента се извисяваше пред нас, се наричаше Полуостровът на фара заради автоматичния маяк, построен там. Между него и втория, най-дълъг полуостров, имаше тесен пролив, отворен на изток, но предоставящ заслон от запад и от север. Това бе единственото място на Скер, където можехме да акостираме и да разтоварим запасите си. Времето и безмилостният напор на стихиите бяха издълбали в скалата пещери, толкова дълбоки, че на места пронизваха целия остров и излизаха от другата му страна. Според Гигс, през тях можело да се гребе с малка лодка и да се видят величествените естествени катедрали, издигащи са на по двайсет-трийсет метра в мрака, но само когато морето е спокойно, тоест почти никога.
Цялата дължина на Скер бе седемстотин-осемстотин метра, а ширината му едва надхвърляше сто. Нямаше почва, нито трева, нямаше равно място или пясъчни заливи. Само оцвъкани в бяло скали, издигащи се право нагоре от водата. Трудно можех да си представя по-негостоприемно място под слънцето.
Шкиперът внимателно насочи „Пърпъл Айл“ през пролива и ние пуснахме котва в края му. След като оглушителният грохот на ръждясалата ѝ верига и боботенето на двигателя заглъхнаха, за пръв път си дадох сметка за шума, който вдигаха птиците. Това бе оглушителна какофония от писъци, крясъци и каканижене, също толкова всепроникваща, колкото и вонята на гуано. Накъдето и погледнеше човек, във всеки корниз, издатина или пукнатина в скалите се виждаха скупчени или лежащи в гнездата си птици. Рибояди, кайри, гмурци, буревестници. Заливът около нас гъмжеше от млади корморани, чиито дълги змиевидни шии постоянно се стрелкаха във водата в търсене на риба. Бе просто невероятно, че такъв гол и враждебен къс земя приютяваше толкова много живот.
– Хайде, синко – потупа ме Гигс по гърба. – Имаме работа за вършене.
Върху леките вълни бе спусната лодка и ние се заловихме с превозването на запасите до брега. Аз се качих с първата група. Гигс запали извънбордовия мотор и подкара към скалите, като в последния момент намали скоростта и завъртя лодката успоредно на брега. Моята задача бе да скоча с въже в ръка върху една издатина, широка не повече от половин метър, и да го прикрепя за метална халка, забита в скалите. Справих се, макар че в първия момент се подхлъзнах върху покритата с лишеи повърхност и едва не се проснах по задник. След като лодката бе здраво завързана, започнахме разтоварването. Нареждахме буретата, сандъците и чувалите върху всяка възможна повърхност, докато не заприличаха на безразборна купчина, изсипана някъде от върха. С всеки курс нови мъже пристигаха и скачаха на брега. Недалеч от импровизирания пристан започваше устието на една от скалните пещери. То бе тъмно и зловещо и от него постоянно се носеше отекващият звук на водата, засмуквана от невидимите кухини, като стържещо дихание на живо същество. Лесно бе да си представиш как от подобни места са тръгнали легендите за дракони и морски чудовища.
След четири часа всички припаси бяха разтоварени, а дъждът започна отново – като мъглява пелена, която просмукваше всичко и правеше покритите с водорасли камъни хлъзгави и коварни. Последното, което свалихме на брега, бе малка гумена лодка. Четирима от екипажа я извлякоха и завързаха на двайсетина метра над залива. Тя бе предназначена за извънредни случаи, макар лично аз да не можех да си представя случай, който да ме накара да изляза с нея в морето. С изумление забелязах, че Ейнджъл е приклекнал над една цепнатина в скалите и използвайки тялото си като заслон, разпалва малък огън от торфени чимове. Върху него вече дори бе поставен чайник. „Пърпъл Айл“ изтръби със сирената си за мъгла, изтегли котвата и даде на заден ход. Изпитах отчаяно свиване под лъжичката, докато го гледах как обръща и се насочва към открито море, а помощник-шкиперът ни маха от кърмата. Траулерът бе единствената ни връзка с дома, единственият начин за връщане. Сега, след като той изчезна, останахме сами върху голия, брулен от ветровете камък, на деветдесет километра от най-близката земя. За добро или зло, аз бях тук и не ми оставаше друго, освен да се примиря.
Като по сигнал Ейнджъл започна да раздава канчета горещ чай. Отворихме кутии със сандвичи и всички наклякахме по скалата. Димът от огъня щипеше ноздрите ни, морето се плискаше в краката ни и ние пиехме, за да се сгреем, и ядяхме, за да възстановим силите си. Сега предстоеше всичкият багаж по някакъв начин да бъде изкачен чак до самото билото на острова.